Iris за себе си

Моята снимка
La Habana, Cuba
Откъснах всичките "не ме обича" листенца. От днес всички маргаритки ще казват само, че ме обича. От сега нататък никой няма да прекрачва прага ми, ако няма намерение да ме заобича. И въобще да не губи време да ми се представя, ако смята да му ставам безразлична. Като порасна ще стана Голяма Принцеса! Всички лица и случки от блога са полуизмислени :)
Целувки от Iris Heresy 

вторник, 18 ноември 2008 г.

26.05.2008

Днес умря още един. Внезапно, без предизвестие, без предсмъртна агония. Точно в 16:38. Беше под пълна упойка. Без надежда. Умъртвиха го. Четвърти горе вляво. Извадиха му нервите. Оставиха ми го безчувствен.

Устата ми още е разкривена. От обезболяващото. Пътувам към вкъщи. Седалката, която съм заела е счупена. При всяко спиране на автобуса задницата й се вдига рязко нагоре и ме катапултира към предната. Имам късмет. До мен е седнала дебела жена. Тежестта й не позволява сблъсъка между седалките.

Изморена съм. Последните дни нямам желание дори да отворя очи. Нито да стана от леглото.

Знам си диагнозата: клинична депресия в резултат от счупено сърце. Не успявам да се справя. Сама. Не мога да поискам помощ. Няма как да го обясня на лекаря. Това колко много бях влюбена в него. Как ми липсва да се прибира вечер. Как съм болна заради отказа от любовта ми. Отказа се от мен, от нас, от дома ни.

Обикновено животът се движи бавно. Приплъзва се монотонно и оставя слузеста диря след себе си. Но има моменти, в които те връхлита. Удря те без предупреждение по челото, ритва те по пищяла, изкарва ти въздуха. Светът ти се пропуква и рухва. Не остава нищо от него.

Шест месеца по-късно. Стоя върху развалините на бившия ми свят. Днес повече от всякога не ми достига въздух. Кислородът от моето тяло се е съсредоточил в слъзните ми канали. Излива се през очите ми.

Няма коментари:

Публикуване на коментар