2010 Love Street

20:08ч. Лакирам ноктите си в червено. Това е последният пост за тази година. След час ще съм в Яни. Там ще са вече Ивета, Сашо, Никсъна, Вани, Цеци, Явор и още 40 човека, които не ме интересуват. Важните съм си ги изброила поименно. И така...Пожелавам на всички посетители и следователи на блога най-веселата и любовна 2010. А точно преди да нахлуе нахална с шампанско и конфети, звуча така:

Целувки: Ирис :)

Banned

Тази вечер нещо Никсъна ме накара някаква реклама на Келвин Клайн да търся ( не че я намерих) обаче попаднах на новата им "скандална" кампания забранена в... Щатите (примерно). обачеееее турбо сексииии

Leica Camera

20 декември. През терасата

20 декември. 8 минути преди него. Плюя през терасата. Не, не е чак толкова студено, плюнката ми не замръзва за 11 етажа време преди да падне в снега. Варя отвара от сухи листа коприва.

20 декември. 6 минути преди него. Колко ли деца се раждат точно в този момент? Ако бъдете много тихи можете да чуете контракциите на идващия живот.

20 декември. 2 минути вече в него. Някъде в Шугър вдигат наздравици. Аз нямам инвайт за там. Вместо това слушам мамбо докато чета сценария на Citizen Kane. Някой ден като стана много умна ще ви разкажа какво е. Весели празници с три възклицателни

Dirty happiness

Когато съм тъжна - мия прозорците.

Когато съм сърдита - пера.

Когато съм бясна - търкам пода.

Когато главата ми е пренаселена от мисли с изтекъл срок на годност - размествам мебелите.

Когато ПМС - подреждам чиниите и чашите в кухнята по големина.

И ако някой ден ми дойдете на гости и къщата е безумно мръсна и разхвърляна, знакът е еднозначен: попаднала съм под тоталитарния режим на щастието.

ПС: всяка отрицателна емоция трябва да дава положителен резултат.

Ами ако...

...е първият въпрос, който се научаваш да задаваш, когато искаш героят ти да оживее на хартия.

Ами ако любовта беше мерна единица? Щях да отида на пазара да си купя любов и половина картофи, половинка зелен фасул, любов патладжани и да си направя тюрлюгювеч.

Ами ако бях принцеса и всяка нощ трябваше да спя в балдахиново легло? Щях да си взема ортопедичен матрак.

Ами ако мислите ни се появяваха в спийчбалони над главите ни? Всеки щеше да ходи с гигантска карфица в джоба да ги пука, за да запази интимността им.

Ами ако сценарият ми мине селекцията и влезе в петицата? Ще замина за Нова Зеландия да снимам 3-минутен филм.

Ами ако утре слънцето изгрее преди да е залязло днес? (този беше подвеждащ, ама може да го обмислите)

Ами ако спра да слушам саундтрака от Али Макбийл?

Вече прекалих. Но мисля схванахте играта.

А сега... концентрация! Медитирайте

ООООММММММ

Културно

Яни от седмица почти ходи на работа. Работа от онези сериозните, на които е забранено ползването на скайп и фейсбук. Тя сега е оправдана дето много не се отбелязва в блога. Ние с Ивета обаче... Една депресия ни е налегнала пак. Или деконцентрация дето не ти дава нищо да правиш и по цял ден си в загуба. Ама пък иначе все си говорим как трябва да се стягаме и да правим нещо по-осмислящо.

Последно време изоставаме нещо с културните събития. Харесах аз едно място дето да го проверим. Отбелязваме като събитие в календара.

От къде идват децата?

Жокер за майките, които се притесняват от този въпрос:)

Обратното броене

Този пост ще е малко отбиване на номера. Или поне като такъв започва. Последно време разни оплаквания получих по повод неактивността на блога. Ей ви на активност ся.

Дванайстият месец на годината. Обратното броене до началото на новата започна. А ето, че точно в тези последни тазгодишни седмици в живота ми нахлуха обратно хора от миналото. И ме развълнуваха тъй, че чак си пикнах в гащите (не, чакайте, това беше друга история). Едно бивше гадже и трима важни приятели, нелепо затрити по трасето. Разни бебета, сървайвъри, таланти, барове и двугодишна ретроспекция събрана в петминутка за наваксване. И в края ей такава мисъл ме плесна: живееш, живееш, вземеш та умреш, а накрая някой успява да разкаже живота ти в 3о секунди (тва като рекламен спот нещо).

Такива ми ти работи, все радости. Тази година хубавка ми беше, ще си я похваля. И шарена много, да те заболят чак очите от цвят. Първи цикъл за втори път празнувах, взех си изпита по История на изкуството, прочетох цял учебник по Стратегически маркетинг, имах страннни (ехеее, тва с колко н-та съм го докарала) духовни експириънси. Абе, дълго ще ми е тази година писмото с равносметката (не помня миналата година дали съм споменала, но в края на всяка година пиша писмо до себе си за най-важните неща, които са се случили и си пожелавам разни неща за следващата).

За да не си помислите, че не пиша тук, щото внезапно съм станала порядъчно скучна, уви ще ви разочаровам, бърз преглед на събитията за изтеклия месец и...еди колко си.

Бялото вино със сода-задълже! В Хамбара, Амстердам, Дивака, Шугър, Туинс, Три уши (момент, аз там скоро не съм се отчитала) и още 100 места поне. Яни с нова работа, Ивета прави най-якото суши на света, Хенри на ръба да започне да слуша, Никсъна с номинация за най-лош трейдър на годината, Ема на 2 години, книги, филми, случки, доктори, не спечелихме джакпота от тотото, Ивета прави феноменални кейкове, имам си нов компютър, листопад, първи сняг, пролет през декември, пропуших, кафета, чайове, отказах цигарите, абе Ивета квото и да сготви все най-вкусно й се получава, конкурси, избори, сдъвкани сценарии, безработно, желания, пожелания...Ми много е. Храна поне за 10 поста.

Дисциплина трябва, дисциплина! Ама нейсе. Ще я отработя. Словесното си оливане ще приключа с един съвет и едно категорично заявление. Съветът: никога не казвайте след емоционални пориви, че сте почувствали облекчение като след диария (ако не ви се ще нарочно да пострадате от такава). Заявлението: само Той е, познах си го и друг не ща! NO QUIERO OTRO, NO HAY IGUAL! Чиърс

Day N night

Kid Cudi - Day 'N' Nite (Original Version)
Uploaded by wonderful-life1989. - See the latest featured music videos.

Day and night
I toss and turn, I keep stressing my mind, mind
I look for peace but see I don't attain
What I need for keeps this silly game we play .. play
Now look at this
Madness to magnet keeps attracting me, me
I try to run but see I'm not that fast
I think I'm first but surely finish last .. last

Cause day and night
The lonely stoner seems to free his mind at night
He's all alone, through the day and night
The lonely loner seems to free his mind at night
Day and night
The lonely stoner seems to free his mind at night
He's all alone some things will never change
The lonely loner seems to free his mind at night

Hold the phone
The lonely stoner, mr. solo dolo
He's on the move can't seem to shake the shade
Within his dreams he see's the life he made .. made
The pain is deep
A silent sleeper you won't hear a peep, peep
The girl he wants don't seem to want him too
It seems the feelings that she had are through .. through

Cause day and night
The lonely stoner seems to free his mind at night
He's all alone, through the day and night
The lonely loner seems to free his mind at night
Day and night
The lonely stoner seems to free his mind at night
He's all alone some things will never change
The lonely loner seems to free his mind at night

Slow-mo
When the temple slows up and creates that new, new
He seems alive though he is feeling blue
The sun is shining man he's super cool, cool
The lonely nights
They fade away he slips into his white nike's
He smokes a clip and then he's on the way
To free his mind in search of

Day and night
The lonely stoner seems to free his mind at night
He's all alone, through the day and night
The lonely loner seems to free his mind at night
Day and night
The lonely stoner seems to free his mind at night
He's all alone some things will never change
The lonely loner seems to free his mind at night

Full moon отвъд терасата

Огромна и жълта като чуждоземно сирене, луната се е надвесила над града. Виждам я от моята тераса. Подозирам, че ако се протегна, мога да заровя пръсти в кратерното й лице. Тази нощ ще се вие. Ааааауууууу...

...аааауууу имаме най-яката тераса на света. Не знам как до сега съм пропуснала да ви я разкажа. Възкачена на цели 11 етажа надасфалтова височина, когато застана на нея се усещам като Рапунцел на своята кула (като махнем, че не съм руса и нямам дълги плитки същата съм). Вдясно на борд зеленикаво се пули Витоша (планината, не магазинната улица), вляво бляскат златните кюлчета по кубетата на Александър Невски, а помежду им море от прозорци, в които можеш да надничаш. Минава и река, не много респектираща, но вечер, когато трафикът позамре, можеш да я чуеш как тихичко се киска. Дърветата от двете й страни внезапно заболяха от листопад и оплешивяха. Сега от злоба, когато задуха вятър, целят случайните минувачи с кестените си.

Толкова е хубаво на нашата тераса! Втренчена на юг, през целия ден е слънчева и топличка. Много е уютно да пиеш кафе с мляко и приятели там. Онзи ден Яни симулираше на нея "млада французойка чете книга на брега на Сена". Много добре й се получи. Не помня обаче коя беше книгата. Както казват в някои по-досадни тв формати: Елате ни на гости!

А ето точно в края на терасата ми се появи желание за чаша бяло вино със сода в Хамбара...

Floetry - Floetic
Uploaded by oublierleracismeskyblog. - Watch more music videos, in HD!

October the first

Днес откриваме и учебната година в университета. Още един зупа куул слънчев есенен ден. В този момент звуча така:

United States of Tara

Сериалът на новия сезон. Преди 2-3 поста го анонсирах. Само 2 епизода са ми останали от първия му сезон. Пазя си ги за десерт. Трейлър за вас:

United States of Tara: Trailer
Uploaded by goodbauer. - Watch more comedy videos and sitcoms.

MonoLove 2

Може би накрая правиш като във филма: примиряваш се, че не ти си обичаната, приемаш да бъдете добри приятели и накрая вдигаш тост на сватбата му с друга. А в паузите между действията си пореваваш тайничко, защото ти не си никак по-лоша от нея. Е, вярно, че си по-висока, слаба и умна...

Поздрав за всички моноловъри (като мен) с любимата ми сцена от цитирания по-горе филм:

MonoLove

Тази вечер един въпрос разяде съня ми. Какво правиш, ако си крайно и непоправимо влюбена в някой, който никак в теб и отгоре всичко бива привлечен генерално от ниски, дебели и глуповати женици? А ти, колкото и да се опитваш, все средна на ръст си оставаш и ни сантиметър надолу не мръдваш, задникът и циците също отказват да се раздуят и да образуват обем в повече. Симулация на глупота поне винаги можеш да докараш, щото като се замислиш, май положението, в което си се завряла не е от най-умните. Но въпреки това, въпросът, който ми постави забрана върху съня си остава...

marilin manson - beautiful people
Uploaded by ssncreations. -

Autumn sonata

Play. След дълга пауза. Или не чак толкова. И по-дълги са ми се случвали. А последното ми изчезване беше за ъпгрейд. Връщам се по-мирна, вече намерила търсеното. Откривам новия сезон!

Наесен ми е най-любовно, най-щастливо, най-тихо. Наесен ми е най. Всяка есен е различна, липса на повтаряемост има в този сезон, а уж е ежегодно събитие.

Тази година е време да си припомним Ингрид Бергман, да послушаме Шопен докато пием вино със синьо сирене, да съберем отново литературния клуб и да спечелим Новелова награда. Да проверим как е джазът в 3 уши, да започнем да правим йога и да се научим да въртим обръч. Да не пропушим отново, но пък да ни се случи нещо Любовно и Голямо. Да помним сънищата си, да пием топло кафе в Стрийта (хайде някой да измисли ново място, обаче пак толко да е уютно). И да пишем, пишем, пишем. Разкази, романи, новели, хайку, сценарии - все за първа награда. Нов сериал да погледаме, United States of Tara, Еми носител, Диабло Коди да му е сценарист. И много цвят да има. И звук. Защото е есен и ми е най.

Ако четете и ви е крайно неразбираемо, то значи сме напълно непознати. Но това е съвсем поправимо. Защото за себе си ви разказвам. Ако четете и ви е напълно алогичен разказът, значи сте объркали блога, но сте свободни да си тръгнете, щом ви е непоносимо.

На напускащите пожелавам хубава есен. А за тези, които ще се включат в програмата...

Bajo el cielo

Почти вали. Но не съвсем. Мъж, поместен в един от панелите отсреща, в докръстна голота посипана с блестящи капчици пот, прегръща прането си, за да го спаси отведнъж. Мирише на дъжд. Същият вятър, който преди два дни разби стъклото на кухненската врата, отново е тук. Разболява от лудост къдриците ми. Танцуват. Все едно сега е "за последно" и после "никога вече". Или пък не. Днес лилава и земна, вчера с крила. Усещам как се изменям. И уж себе си съм пак, но вече друга. Твоето място в главата ми зейва приятно опразнено . Докато събираш плесен на брега с излишно многото камъни, внезапно си престанал да ми съществуваш.

Специално за сис

Последните две за Едно

За тези от вас, които следят моята борба със списание Едно за публикация. Последните ми две неща за месечния им конкурс за къс разказ по снимка (този път са без снимките, сами се сещайте):

за юлския брой (писано юни)

Перла де Куба

Събуди се в болницата без да знае как е попаднал там. Наоколо неудържимо смърдеше на риванол и дезинфектанти. Упойката започна да отпуска погледа му и той се огледа. До средата на гърдите беше покрит с мръсен жълтеникав чаршаф. Не усещаше тялото си под него. Рязко го отметна. Лепкава тъмнина затвори очите му.

Никой не знаеше истинското му име. Наричаха го Еко. От малък обикаляше по контейнерите и събираше кашони и всякакъв друг хартишляк, който изровеше и ги предаваше в пунктовете за рециклиране. Приятелите му се подиграваха, че някой ден може да стане еколог. Така му излезе прякорът.

Беше израснал по интернатите. Майка му го остави в първия, когато беше на 5. Помнеше я. Тя беше циганка, млада, красива и енергична. Проституираше на Околовръстното. Говореше се, че баща му е кубинец. Минавал на гастрол с танцовата си трупа през София, двуседмична любов с майка му и после си хванал пътя.

Еко имаше голям и дебел чеп. Наследство от баща му (може би). Беше добър любовник и жените го харесваха и търсеха. Но едно не излизаше от ума му. Преди известно време някой му беше разказал за перлите, които най-яките мъжкари в Куба си поставяли в главичката на пениса и това карало жените да вият от удоволствие. Те не били истински перли, а най-обикновени стоманени сачми. Правел се малък разрез в кожата близо до главичката и оттам се вкарвали.

Повече от два месеца бяха минали откакто Еко си беше поставил перлата, но раната му още не беше зараснала, болеше го все повече и не помнеше от кога не беше пикал нормално. Беше излязъл с приятели извън града. Състезаваха се със самоделни безмоторни бъгита по един изоставен път. Залагаха малки суми.

Едва седеше. Слабините му горяха, чак му се повдигаше от болка. Някаква мацка с ултраминиатюрни панталонки даде старт. Това беше последното, което помнеше.

Беше напълно обезумял. Изтръгна системите, които бяха забити във вените му, намъкна някакъв панталон, който намери на съседното легло и изчезна от болницата, влачейки след себе си катетър.

Същата вечер в централната новинарска емисия съобщиха: „Днес в пътен инцидент предизвикан от самоделно безмоторно бъги, млад мъж отне живота си. Няколко часа по-рано в Пирогов е извършена ампутация на пениса му в следствие на много тежка инфекция...”.

и за августския брой (писано днес)

Двулинейно

Това е границата между крехката ти осъзнатост и турбоеректиралото ти самочувствие - две линии.

Две линии върху грандоманския дисплей на айфона и на конвърските ти им израстват крила, преодоляваш километрични разстояния за секунда, катериш планини, преплуваш реки; енергията ти е бездънна; нощта става ден, денят – нощ, а ти нямаш нужда от сън, защото управляваш света.

Двете успоредни те хвърлят в тълпата на супер якия концерт в крайморски град, където точно срещу теб подскача сферичната плът образувана от циците на съученичката ти Ваня, а ти с чикиджийски поглед се опитваш да премериш дали лявата е по-голяма от дясната.

Чуваш как расте косата ти, пукотът на клепачите при всяко мигане; ти си супергерой със свръх сензитивност. Някаква Калинка (или както там й е името, всъщност на кого му пука) е налазила ухото ти и безмилостно го ближе.

Гърбът ти меко се обляга на земята и се прелива в гъдела на тревата под него. Прегърнал си сам себе си в постдвулинейната сънливост. Всеки друг ти е ненужен. Не помниш вече днес дали летя с делтапланер или плува по гръб сред водорасли, дали не набра цяла кофа боровинки или изчука съученичката си Ваня по време на супер якия концерт.

Точно сега всичко ти е без значение, а също тъй ти е най-значещо. Усещаш сърдечния пулс в пръстите на краката си. И всичко това под черния и гладък похлупак на небето, с разхвърляни по него лъснати звезди. Насочваш срещу тях кредитна карта и с отработен диригентски замах ги строяваш. В две линии.

Специален пост за Никсъна

Знам, че понякога Никсъна (тук трябва да е с пълен член, но понеже е нарицателно/прякор си остава така; тези скоби са специално отворени заради Яни и Никсъна) ми чете блога, пускам тук специално няколко демота на мацката, която онази вечер (преди 2 седмици?) си избра в Шугър. Чак сега, щото все забравям. Та, Никсън, както ти казах и тогава, тя се казва Клавдия и е танцьорка. Преди...4-5 години(?) участва в StarAcademy. Освен да танцува се опитва и да пее. Прилагам ти клип към единствената песен на нейната група, която просъществува май около...не знам...2 дни? По-голямата си част от детството си е прекарала танцувайки в бекграунда на концертите на Пайнер.

Timeless

Една щура метафизична теория (или теорема?) е заровила напоследък теоретичните си (или теоремични) пръсти в мекичките ми мозъчни полукълбета и си играе мъркайки с тях. Концентрацията ми от учебника по история на изкуството се преориентира и полепва по нея. И ми шепне, шепне тази метафизика: времето не съществува; животът няма начало и край; всеки край е начало и всяко начало е край, следователно тези тъй противоположни понятия имат единна природа, бележат едно и също нещо - промяна; раждането и смъртта са само промяна в състоянието на енергийното тяло, което пък никога не престава да съществува, защото, както знаем от физиката, нищо в природата не се губи и още, и още, и още... И в крайна сметка излиза, че сме безвременни, вечни същества сме. Яни, Ивета, сестра ми, съседът от деветия етаж, аз. Най-вече аз. Всички. И получаваме толкова шансове да вземем правилните решения, колкото сами си дадем. Сами решаваме кога и къде да се родим, избираме родителите си, можем да сбъдваме и най-лудите си идеи и мечти. Трябва единствено да преодолеем ограниченията на възприятийните си настройки и да обичаме. Защото любовта всъщност била универсалната (да се разбира вселенска) и абсолютна енергийна сила. Абе, много информация, много чудо. И все пак всичко това ми звучи толкова логично и очевидно, сякаш винаги е било.

В момента съм към края на промяна. Не толкова рязка като да се раждам или умирам. Усещането е по-скоро като да знам, че съм на правилния път, по който събирам изгубения си Аз и ставам цяла. И всичко е толкова спокойно и уютно, сякаш се прибирам у дома. Днес звуча така:

Добро утро

Тази сутрин докато се събуждах Стоян, който прави най-добрите масажи на света, ми пусна това:

Няма по-добро начало на деня. Споделих си го с вас, въпреки че може и да не сте заслужили :)

И текстът за испаноезичните:

Una palabra no dice nada

y al mismo tiempo lo esconde todo

igual que el viento que esconde el agua

como las flores que esconde el lodo.

Una mirada no dice nada

y al mismo tiempo lo dice todo

como la lluvia sobre tu cara

o el viejo mapa de algun tesoro.

Una verdad no dice nada

y al mismo tiempo lo esconde todo

como una hoguera que no se apaga

como una piedra que nace polvo.

Si un dia me faltas no sere nada

y al mismo tiempo lo sere todo

porque en tus ojos estan mis alas

y esta la orilla donde me ahogo,

porque en tus ojos estan mis alas

y esta la orilla donde me ahogo.

А сега за англоговорящите (които в случая съжалявам, защото испанският е далеч по-... несравним):

A word does not say anything

And at the same time it hides everything

Just as the wind that hides the water

Like the flowers that mud hides.

A glance does not say anything

And at the same time it says everything

Like rain on your face

Or an old treasure map

A truth does not say anything

And at the same time it hides everything

Like a bonfire that does not go out

Like a stone that is born dust.

If one day you need me, I will be nothing

And at the same time I will be everything

Because in your eyes are my wings

And the shore where I drown,

Because in your eyes are my wings

And the shore where I drown

Звукът на щастието

"Май си щастливичка" - така ми написа днес Лилето на скайпа. "Май да..." - замислих се аз. Щастието ми обаче е тихо едно такова и спокойно, почти неразпознаваемо. Потайно усмихнато, меланхолично, само мое си. И звучи точно така

Влюбено несподеление

Ето точно от тази песен винаги ме прави да усещам приятно влюбеното си несподеление. Каква върховна глупота написах току-що!

Порно + ракия

Ето тук ще ви изненадам. Преди малко сис събуди отдавна забравен спомен в музикален формат. Това е едно класическо парче от времето, когато с Таня си правехме хоум партита, за фон на които вървеше порно, а ние съсредоточено пиехме концентрат ракия. Тя давеше мъка по гаджето в казармата, а моето участие си беше от чиста любов към ракията (и порното). Това всичко - преди около 100 години. Все още се намират живи свидетели, които да припомнят, че и аз някога съм пиела. При това по много и все твърдо. 

И Таня също се опитва да заличи този период от живота си и в момента се представя за примерна майка. Аз обаче съм обещала, че ще разкажа всичко на дъщеря й, горе-долу когато стане в трета група на детската градина, че да има какво да разказва на учителките там. Така или иначе отговорността за сексуалното образование на Ема е отредена на мен.

Хайде сега, поздрав за всички с това кръшно маане. Обърнете внимание на хореографията, изумителна е, вземайте пример!

Махмурлук

Снощи беше много гот в 3 уши. Пак джаз парти правиха нашите хора...не мога да им запомня диджейските имена, но са фотографи. Неочаквано (за мен, понеже никога не дочитам флайърите докрай) попя една никак нелоша група с вокалистка с бухната оранжева коса (абе май не й беше такъв цветът, но със сигурност беше със зелен клин).

Сигурно ще останете силно изненадани като разберете, че съм била с Яни и Ивета там. Ммммдааа, някакъв прецедент инцидентен:)) По някое време се появи и Росен, който тъкмо беше гледал "Ревизорът" на Гогол по препоръка на един от актьорите в постановката. С въпросния се запознал миналата седмица на снимките на новата реклама на...един народен и летен алкохол, на който за пореден сезон символ ще е поп-фолк хубавелка(?). Росене, Росене, за урок да ти е! Не можеш доверие да имаш на актьори, които подпират протагонистките цици докато люскат високоградусни шотчета (и всичко тва някъде по плажа). Лично за себе си през изминалата седмица се убедих, че не само руските класици, но и съвременници не ме тъчват. (Тази седмица с лит дружината четем "Духless", чието най-добро попадение е още в заглавието и след него можеш да спреш да четеш).

По-късно дойдоха Сашо и Шинчето (дали дойдоха заедно или последователно?). Шинчето (а как всъщност е истинското му име? не ми казвайте, няма да запомня) беше с една обещаващо карирана риза на червени и бели квадрати, която моментално събуди у мен желание за пикник. Накрая като последен щрих на картината се появи и Никсъна. Също с карирана риза, но не тъй обещаваща и доста повече от трицветна. Но пък обувките му много ми харесаха. За съжаление ги видях чак накрая.

Какво се случи вечерта: Яни и Ивета се напиха; Росен ми подари една много готина рекламна крушка, от онези, които светват, когато ти дойде идея. стисках си я цяла вечер в ръка, за да не ми се счупи в чантата, накрая обаче като ходихме да пишкаме с Ивета я дадох на Росен да я подържи и си я забравих в него. той обеща да ми я опакова с панделка и следващия път като се видим да ми я подари пак, вече по-официално; пак той ми предложи да се включа в един комикс-проект, което аз веднагически приех; Яни и Никсъна основаха фотографски клуб; с Ивета решихме да ходим за риба; не си казах нито една дума с Шинчето; ухапах Никсъна по врата; после ухапах и Сашо, ама по ръката; тези последните действия, защото Сашо и Никсъна дразнеха Яни, а Ивета като се напие е голям подстрекател; накрая Яни ухапа мен по заповед на Сашо и сега имам синка на ръката и ме боли; гледахме неми филми. И всичко това на джазов саундтрак.

А ето го сега и въпроса за вечерта: редно ли е другите да пият 100 алкохола, а аз да се плюнча цяла вечер на чаша бяла вино, при това разредено със сода, и на следващата сутрин махмурлукът на останалите събирателно да кънти в моята глава? (този ми е риторичен и друг път съм го задавала)

Поздрав за сис :)))

Чуждите

Аз съм дете. На 4 години. Не повече. Крия нещо различно от тайно изядени сополи: нощем се промъквам в детските стаи и си играя с чужди играчки. Нямам свои, нито една. Нямам плюшено мече, с което да се сгуша под завивките и да заспя. Нямам кукла барби, която да събличам. Нямам и конструктор, с който да построя утопичния си свят. 

Аз съм жена. На 24 години. Не по-малко. Крия нещо повече от няколко излишни килограма тегло. Нощем с котешки стъпки се прокрадвам в чуждите спални и си играя там. Драскам, мъркам и извивам гръб назад. После равнозначно ловко и нямо се изчезвам по пътя на обратно. И съвестта ми е безчувствена към пораженията зад гърба й. Или наопаки.

Сънят на Ивета

Преди 15 минути се прибрах от Игуана. Още не съм се преоблякла и Яни ме викна да ходим с Никсъна и Сашо в айриша на Алабин. Аз тъкмо се съгласих, когато Сашо и Никсъна промениха плана на "хайде да ходим на купон в Шинчето". Нищо лошо нямам да кажа за Шинчето. Само дето той ме плаши. И не намирам компанията му за безопасна. Дори наопаки. И на Яни не й се ходи. Затова й предложих ние двете да си ходим в Хамбара и без това отдавна не сме. В момента има семеен съвет кой какво ще прави и редно ли е да се прекара вечерта разделно.

Докато чакам да излезе решението ще ви постна съня, който Ивета преди малко разказа в нашия чат рум:

[15.5.2009 г. 23:38:14] Iveta:  az pak sanuvah mnogo smeshen s vas i madona.. i niksana...  v sanq mi toi znaeshe nqkakvi tehniki vliqeshti na izmislen - nesashtestvuvasht muskul, s koito izvadi edin lavri ot korema mi , koito taka realno gi usetih o6te gi pomnq , te bili loshi ama vseki gi imal i tva bilo za profilaktika, a nie s vas bqhme priqtelki s madonna i se ozovahme na parvite mesta na koncerta i v bg , za6toto tq edno 4e ni e priqtelka ami 4e i ne znaela 4e koncerta i 6te se sashtoi v nai malkata zala v bg 

Които от вас познават Ивета мисля, че са напълно убедени, че това е сън, който единствено и само тя може да сънува :))

Току-що получих информация, че обсъждането на вечерния план вече е преминало в спор. До момента на приключването на този пост все още нямаше излязло крайно решение.

Сборно...

...от няколко дни. Спотайвах се нещо.

Много невротичност избива в последните ми постове. От седмици насам големи притеснения, безсъние, безпаричие, безработица, безлюбовие. Пак без-период. Но преди пет дни , точно в 12:50 по обяд, внезапно ме обзе най-възхитителното спокойствие.

Забравих си останалата част от отчета, така се получава като го отлагаш дълго. 

Другото, което ми носи приятни тръпки в моите дни/нощи е книготрафикът, който напоследък се случва до моето легло. Поглеждам купчината и цитирам поименно: Стайнбек с "Ярко сияние", Кафка "Процесът", Георги Господинов "Естествен роман", Марк Твен "Писма от земята", Сан Антонио "Торта рунтавелка", Алън Силитоу "Самотният бегач на дълго разстояние", Туве Янсон "Невидимото дете", ДБС Пиер "Бог Литъл Върнън", Сергей Минаев "Духless", Мишел Уелбек "Възможност за остров", Педро Хуан Гутиерес "Тропическо животно", стихосбирката на Антон "Никакъв портрет за художника" с много тъжна поезия и също неговата "Ърбан йога за начинаещи". Имам и няколко мениджърско- рекламистки: "Увод в мениджмънта на рекламата", "НЛП за 21 дни", "Ръководство за творческо мислене", "Майната им на правилата", "Нарушете всички правила", "Guerrilla marketing". Още със събуждането ми сутринта това книгостълкновение ме стресна с височината си, понеже върха на кулата рязко се оказа  над нивото на леглото след вчерашните попълнения. Малка се оказа библиотеката ми и отдавна няма място вече в и върху нея за книгите. 

В понеделник ме картотекираха в една кастинг агенция. Не се натискам много да съм в кдр, но пък си умирам да съм на снимачната площадка. А пък камерите ме ужасяват. Но съм категорична, че за да съм добра зад кмр, трябва да съм такава и пред нея. Всичко се научава. Практика му е майката.

През същия ден прекарах няколко толкова приятни часа в парка Заимов, че таймингът беше в пауза, а сетивата поглъщаха на пълни обороти звук и картина. Това е най-якият парк в София. Има си отеделена кучешка алея, по която на 5 метра има поставки за ако-торбички (е, не бяха заредени, но дори и наличието им е похвално). Има безплатен интернет на цялата му територия и няколко много сладки детски площадки. Имам един приятел, офис-прозорецът му е точно над една от площадките. Тогава го посетих. И стоях доста време хипнотизирана от малките крещящи дечица, ровещи в пясъчника, пускащи се по пързалките, летящи на люлките. И всичко това под звуците на саксофона на парковия музикант. Ако имах такъв прозорец, никак нямаше да успявам да работя, а само щях да зяпам през него.

Във вторник с Ивета пихме най-приятното следобедно кафе на света в задния двор на Street-а. Липсваше Яни, тя точно тогава беше едновременно болна и учеше за изпита, който беше по-късно вечерта. Но пък се появи Антон и ми подари стихосбирката (спомената вече по-горе), която беше безмилостно изчетена още същата нощ. Надвечер, все тъй без Яни, с Ивета се пуснахме на крос-разходка в Южния парк. И тук ми се струва уместно да уточня, че и двете сме непоправимо разсеяни шматки и сме застрашително опасна комбинация. Особено, когато се отнася до ориентация. Убедена съм, че хората способни да се загубят в Южния парк са малцинство. И ако подобна субгрупа би имала водач, то единодушно Ивета и аз  бихме били избрани за такива. Ето значи как се случи, пък вие преценете сами дали ще подкрепите нашата кандидатура: вървяхме си ние бавно и добронамерено по главна алея,  говорехме си усилено за интимните връзки и бяхме толкова вглъбени в размислите си, че небрежно и необмислено завихме по една странична алея. По някое време (действието се развива към 21ч, когато скоростно започва да се стъмва) все пак абсолютната липса на други хора привлече вниманието ни и леко се попритеснихме. Затова решихме (особено аз) да минем по една по-малка и не толкова главна алейка, която изглеждаше като да ни връща обратно към цивилизацията. Уви, този избор ни докара до влошаване на ситуацията. Вече вървяхме една зад друга, защото избраният път се стесняваше и клоните на дърветата слизаха все по-ниско и ни се налагаше да се понавеждаме, за да вървим. Абе, направо в гората си се забивахме. А около нас все по-мрачно става. Точно на тва място срещнахме една откровено горска пътека и Ивета пое инициативата като каза, че никога повече няма да ме слуша накъде да вървим. И се заспускахме и закривихме по пътеката, между храсти и треви. Вече не се чуваше лай на кучета и гласове на хора. А ние все по-бързо и по-бързо вървим. И точно, когато бяхме решили, че сме безнадеждно изгубени, изскочихме на централната алея. Въздъхнахме облекчено и решихме да си довършим разходката като се правим, че нищо извънредно не се е случило, но все пак избягвахме страничните пътища. 

Освен затруднената концентрация и липсата на ориентация, с Ивета открихме и други общи неща. Като например неспособност за каране на колело и плуване. Смятаме групово да поработим по ъпгрейда ни.

Срядата ми се губи нещо.

В четвъртък (тва вчера беше, нали) пак повторихме най-приятното следобедно кафе в двора на Street-а. Този път бяхме в пълен състав. Яни вече можеше да диша и й се разбираше като говори. Преди кафето обаче си купихме новата книга, която определихме да се чете тази седмица от нашия лит клуб. "Духless" на Сергей Минаев. ( аз снощи я почнах и май за момента е под очакванията ми). По време на кафето пообсъдихме Кафка и Стайнбек, решихме, че трябва да направим читателски дневник и да въведем месечна тематичност на книгите, Ивета разказа поредните си преживявания с банковата система, а Яни препоръча филм, който да гледаме. (Който твърди, че не сме интелектуалки, нека доброволно и  рязко да се самонарани в този момент).

По-късно следобед Антон ме заведе на изложба в Софийска градска галерия. Беше интересно много. И задушно също. Но галеристките безвъзвратно ми развалиха и пейзажа и преживяването. Беше ми напълно невъзможно да не спомена тези вечни галерийни експонати, преминали спец школата гледам-лошо-и-съм-груб/а, страдащи от хемороиди и хроничен кислороден недостиг. А Антон се е заел с литературното ми обучение. Зареди ме с поредната добра книга. Благодаря!

След шоковото изживяване в галерията, кръвното ми се влачеше в краката. Докато се лутахме в търсене на животоспасителните Форнети/Панети, попаднахме до учебния театър на НАТФИЗ, където на секундата засякох Мишо, тъкмо свършил лекции. Той се присъедини към нас в Coffe House, вътрешността на което някак ми напомня на Тайната градина.

Днес. С колегите от университета си измислихме събиране. В Игуана. Вержи, която преди 3 години замина за USA и оттогава не сме виждали, си е в София и тази вечер е специално за нея. Танци манци, целувки и прегръдки. И снимки - задълже. А после с материала - отчет във фейсбука. Познавам един човек (не уточнявам пола, но е типично рус и  говори извънредно много, лишен от всякаква мисъл шум), според който основната причина на тези сбирки е да се правят снимки за фейсбука. (само вметка, която ще оставя без коментар)

Време е да се приведа малко във вид. Това беше един нетипичен пост. Поне емоционално. Може пък да вземе да ми хареса така. А в момента слушам новата песен на Владо "Няколко кила", в която се пее за много дебелите жени. Грозно и грубо. Но има и добри попадения като "ти си толкова гадна, че когато хвърлиш бумеранг, ни са връща" и "ти си толкова тлъста, че ми заглушаваш безжичния интернет". Рапери! Кво да ги правиш...

Love vs Ass

Чистя, чистя. Да изчистя. Цял ден днес опитвам. Мислите си. 

Търкам, търкам. Да изтъркам. Ментални разните миазми.

Стичат се отвсякъде и се разтичат цитоплазми и сополи.

Грапави сълзи нащърбват недоносената ми усмивка.

Днес бях примерна хейтърка. Още със събуждането. И вместо да крещя скандално по някой, да ходя да прасна два шамара на... (а така ми се искаше, защото няма друг толко идеално тъп човек) или да се напия, аз превърнах отрицателната си енергия в положителен резултат, именуван "Пролетно почистване". И така, цял ден днес търках, лъсках, бърсах с надеждата, че в края на трудовия ден не само къщата, но и аз ще съм блеснала. Пет перални прострях, освободих шкафовете от зимните дрехи, изпрах на ръка два чифта домашни чехли, четири чифта ботуши, килимчето пред банята и онези маратонки на Жельо, които той изрично ми каза да не ги; изсипах 3 флакона "Каналин" по предназначение; изметох и двете тераси; избърсах праха във всичките стаи (освен в една); засмуках пода с прахосмукачката по цялата квадратура на апартамента; после повторих упражнението, но с друг уред - парцал; търках кенефа до откат; успях да напазарувам, да изхвърля боклука цели два пъти и да закуся, обядвам, пия следобедно кафе и вечерям. Също така гледах новините в 19ч. и след това "бтв репортерите", много интересен епизод, за децата-убийци. Намерих време и да почопля малко слънчоглед, в резултат на което кашлицата, която ме мъчи от няколко дни се усили. Но това е добре, защото означава, че проблемът е в гърлото, а не както бях заподозряла вече, в дробовете. Преди малко си приключих вечерните йога упражнения, много ме болят гърба и врата тия дни, направо ми парят от болка (моля, спешно да се намери някой спомоществувател за масаж). А преди стречинга рових за инфо за..., която тези дни ще ражда и трябваше да подготвя съобщението за медиите, ама като се зачетох в материалите за нея и за голямата й/им любов, та накрая и дете... и като ревнах. Е, какво? Не можете да очаквате от човек, дишал цял ден почистващи препарати адекватни реакции. 

Ако сте начинаещ автор (като мен) и искате да пишете за лайф стайл издание (точно като мен) е голяма грешка да сложите "любов" в заглавието на кандидат-парчето си, особено ако конкуренцията е заложила в своето на "задник" (иии, ама все едно за себе си говоря). И сега следва риторичният въпрос: какъв ще е изборът на редактора? Без самосъжаление, служебна загуба. Съвсем ясно е, че днес задниците са къде-къде по-вървежни (и продажни) от любовта и съдържанието е напълно без значение. Лъскави също. Точно като за лайф стайл корица. За това следващия път ще ви поговоря за гъза си. 

Имам изключително любопитен гъз. Каквото и да си облека той винаги намира начин да се покаже... Следва продължение

Нулев оборот за мен... и Кафка

Правя си кафе вкъщи. Столът вибрира от басовия ритъм на болката в краката ми. Казват, че в подобен случай е препоръчително да си ги вдигнеш на високо. Тънкостите на тва упражнение отдавна съм ги усвоила. За съжаление все пред неправилната публика го играя и посвещението от интимния пейзаж, който разкривам, остава неразчетено от оня ръб във ВИП ложата. Цялата истина ексхибиционистки лъсва на финала, когато вместо букет ръбът, вдъхновил пърформанса, ми подава препълнен презерватив. Днес хейтвам яко. Още един посредствен разказ в първо лице.

В устата ми - касапница. Вчера ми покриваха с фотополимер поредните два зъба, протрити до дентин. Нещо май упойката закъсня да ми подейства и ми биха още една. И след това какво, вече не знам. Но днес венецът ми е на парцали, белее и все още нямам чувствителност в бузата. Боли и не мога да дъвча на тази страна. А вкус не усещам никакъв.

Пия кафе вкъщи. Цял ден ми беше ужасно зле и не можех да стана от леглото. Следобед се поосвестих и усетих, че имам липса на кофеин. Хванах мобилния си и...

... десет разговора по-късно бях предпочетена пред: партия шах, топка за боулинг, парти по случай нова къща, скара на Драгалевци, три фотошопски мутрески, някакъв бизнес план. Никак не съм оборотна напоследък. Вчера бях победена от двулитровка бира в Борисовата. Ако бях само едно ниво по-напред с депресията, определено моментът щеше да е удачен да се убия. И докато хората си играеха шаха, разваляха реда в подредбата на кеглите и се пропиваха, тялото ми щеше да се разлага скоростно в нагрятата панелна кутийка.

Вместо това се напъхах в сивия си плюшен анцуг (една от последните ми дрехи, която все още ми става след като хормоните ми разказаха играта) и мръсните си пеперудени маратонки и се затъркалях към центъра. Цел: една определена сергия на Славейков. Ей, тия славейковите книжари все по-противни стават. И мутрите им на повечето като на касапи. Хищници! Разхождат се с едни мазни и разпокъсани тетрадки, в които през '59 са си упражнявали първите криви лулички и ченгелчета. Грешно си припознавам сергията. По средата на двайсетминутния "един момент", през който чакам да ми донесат Кафка от склада, се усещам. Но късно. Книгопродавецът се връща. Няма го Кафка, много дефицитен напоследък. Води ме на друга сергия. Пак не онази, която бях набелязала аз. Там го има "Процесът". Предлагат ми го за 15 лв., щото нали старо издание било. Да, ама аз съм вчерашна. Точно така. Вчера с Яни обиколихме повечето книжарници в центъра (така го установихме кафка-недостига) и накрая намерихме на онази сергия, до която днес така и не стигнах, същото издание. За 10 лв. Спазаряваме цената (ако никога не си правил това на Славейков, то не си никакъв литературопочитател и можеш сам да се заплюеш в лицето) и аз си тръгвам с Кафка за 12 лв. Пресмятам бързо (това рядко ми се случва), приспадам онези 2 лв., които не дадох за градски транспорт, защото пътя и в двете посоки го минах пеша и сметките излизат. (Въпреки че в момента точно тези 2 лв. ми струват ужасна мускулна треска на глезените. Това последното не знам точно как.) Напускам ареала на класиците на килограм, стиснала здраво извоюваното съкровище. Усещам праха от него по пръстите си. Дори почти си представям разкривения кашон, в който е живял моят екземпляр. Рязко ме бодва мисълта, че мърлявият целофан, запечатан здраво с парчета тиксо, задушава книгата. Стопирам крачка на мига, нападам обвивката и започвам да я разкъсвам така, както децата по Коледа преодоляват щампирания хартишляк скрил подаръците. Ако някой ми беше засичал време, едва ли повече от 3 секунди и 30стотни щеше да отчете. Дишай, Кафка, дишай! Че колко имаш да ми разказваш...

Приключението с Кафка се случи заради нашия литературен клуб. На Яни, Ивета и мен. За това предлагам другата седмица да четем някоя по-оборотна книга. Моето предложение е Джордж Оруел, за който имаше готина статия в последния L'Europeo, с 1984. До колкото си спомням беше част от Списъка.

Хайкусбирка

Алтер Его

Подсъзнателно

Пак съм Аз

И знам

Вкъщи подготвяме хайкусбирка (наименованието е премислица на моя любим съквартирант; а, чакай, аз имам само един... без връзка по темата). По замисъл аз и Жельо сме авторите. Аз пиша, Жельо от време на време уведомява как през деня му е дошло супер яко парче, но го е забравил. Не е лесно да си дизайнер, свръх разсеян при това, който е заменил отдавна закуската, обеда и вечерята с аерозолни изпарения. Не е лесно да си именно този дизайнер, заключил деня си в екрана на монитор, взрян в пореден банер, флайър, сайт или нещо друго равнозначно неемоционално (за мен) и разливащ нервите си върху теб наместо пожелание за хубав ден. Ето за това водя с 4 хайку срещу 1 на Жельо. 

Чета нова книга

Отново мислите ми 

са за теб

Чудя се кога и твоите така,

 за мен...

Сборникът се пише на цветни листи по стените в коридора. Отворени сме към нови автори. Който желае, може да се включи в домашния ни хайку уъркшоп. Вход: бутилка бяло вино, без предварителни договорки.

Още няколко любими...

Beatbox masters

Дори няма да коментирам. Линквам само това http://www.nescafe3in1beatbox.com/beats/list/1 и от сега заявявам, че ще гледам финалите пред НДК другия месец задълже!!!

Duffy

Новото предложение за Едно

Любовта на воайора

„Погледни към мен, погледни към мен...” шептят мислите ми на твоите. Но ти оставаш константна в своя балконен стоп кадър. Заскреженото ти тяло дори не потрепва от мен. А по гърба ми пробягват бодливи тръпки. Причинила си ги ти. Без да знаеш дори.

Вкопчила поглед в железобетонния пейзаж, прекарваш дните си така. Понякога се взираш и нощем. Виждам в тъмнината розовия найлонов комбинезон как сънено е прегърнал гърдите ти, плъзнал се е по корема и е полепнал по бедрата ти.

Чакаш го, очакваш. Прибираше се винаги при теб. Надвечер безпогрешно разпознаваше изморените му асфалтови стъпки да приближават и излизаше на малкия балкон, за да проследиш с поглед как тялото му стопява последните метри към вашия дом. Сърдечният ти мускул завибрирваше до скъсване, ударите му се блъскаха в панелните стени и се мултиплицираха. Докато асансьорът - скрил в гърдите си Него - пропълзяваше единайсетте етажа до теб, любовните звуци сякаш не на едно, а на сто сърца оркестрираха в тясната кухня.

Безмилостният ти профил заслепява обектива ми. Снимам те наум. Този следобед си възхитително съсредоточена, не дишаш почти. Красива в новата си памучна рокля. Грижливо събирам файловете с теб, съхранявам ги на ментален носител.

Ти не ме подозираш. Не знаеш дори, че прозорецът ми съществува. Искам някой ден да те погледам в анфас.

А той продължава да закъснява. С три месеца вече.

Погледни към мен, за малко само погледни. И аз ще ти кажа. Той няма да се върне. Прекрати насилствената си пареза. Асфалтовите му стъпки радват вече друг балкон. По кура му малиново блести чуждото червило. На него там му е добре. Има ново щастие. А ти се влачиш по черва.

Погледни към мен, погледни към мен! И аз ще те обичам безболезнено...

Love is a losing game

Това е хедлайнът за днес. Без излишни разсъждения. Просто Е.

Тъгата

След час вече ще пием. С Яни и Ивета. Действието ще се случи в Ивета. Защото живее по средата, между мен и Яни и откъм разстояние, тъй е най-удобно. Или защото първа предложи. Или пък просто така ще се случи. Това е без никакво значение.

И трите ни е налегнала една тъга. Без обяснение такава. Подозираме времето като причина, но пред себе си хич не сме  убедителни. Пречи ни обаче. На желанията. На кои точно ли? На всичките: на желанието за усмивка, за секс, за парти; на желанието да обичаме, да се разхождаме в парка, да гледаме срещу небето; на желанието да желаем дори.

След час вече ще пием. Яни, Ивета и аз. И точно след дъното на първата бутилка, а може би след това на втората (няма да им водим точна бройка), ще наебем тъгата. Ей тъй, за назидание. И отмъщение. Групово. И грубо. Да я видим после с кво лице ще ни се пробва пак да ни наляга. Само да се появи и ще я посочим с пръст и ще й креснем "Аз теб съм те ебала, ма!"

Моето легло

Моето легло е най-уютното място на света. Прекарвам там голяма част от дните и всичките си нощи. Рядко съм сама в него, често с книга, понякога е списание. Под завивките се търкалят в безпорядък мислите ми. Когато започнат да образуват куп, минавам оттам с Червената тетрадка и ги събирам. В някои нощи чаршафите са пропити от мирис на сълзи, а в други - в тях рикошират цветните вибрации на сънищата ми. 

Леглото ми обитават три възглавници. Под тях, примерно сгъната, спи през деня моята пижама. Когато светът дере лицето ми с бодливите си крясъци, скривам глава там и стоя така, докато не се усетя достатъчно силна да отвърна на ударите.

От време на време леглото ми става двойно. Тогава прибирам някого до себе си. Но за кратко. Защото случайните минувачи не са заслужили да деля с тях своя уют.

Обичам, сгушена в одеалото, да пия ментов чай, леко подмеден,  с лимон. И това докато гледам филм. Обичам и да си правя пикник. В същото това легло. Заради тези мои прищявки понякога разливам и разсипвам разни неща там. Точно в момента от кувертюрата (мразя тази дума, но понякога ми звучи вкусно, както конфитюр) ми се блещят три ягодови петна: две от тях са от вчера, а последното от сутринта. И не защото съм мърлява или мързелива не го слагам за пране въпросното покривало (с ударение на крайното О). А защото ми харесва как в леглото мирише на ягоди.

И още много неща. Прииска ли ви се да ми дойдете на гости? В моето легло? Ще ви поканя някой път. На чаша топло мляко. Дрескод: пижами, с чисти мисли и крака. И плешивци не приемам! Или напротив...

Как неочаквано се случва усмивка

Тази вечер с Мария (гаджето на Слънцето) станахме приятелки във фейсбук. 

А тя е заразно усмихнат човек. 

Покани ме да ходим заедно на извънградско пътешествие (3 х Ура!). 

И съвсем неочаквано ме поздрави с тази песен. 

Ето така се случва усмивка. Не някоя случайна, а точно моята :)