04.06.2008 (Про)падане

Казват, че любовта прилича на домино: първият път, когато се влюбим, въвлича всички останали падания.

Моето първо падане. Бях на 13. 8 години лежах на земята в несвяст от него. Някъде по средата на този кома период се престраших да го информирам. Не очаквах нищо. Исках просто да знае. За да може понякога, когато е тъжен, разочарован, самотен да се сеща, че има едно сърце, което дава всеки свой удар за него. И това да го усмихва.

"Аз съм влюбена в теб". Бях застанала зад гърба му. Наблюдавах лицето му в огледалото над мивката. Миеше си ръцете. Вдигна поглед и пресрещна моя.

"Сърцето ми принадлежи на друга". Падане. Първото. Мислех си, че то ще е най-тежкото. Мислех, че от плач ще се дехидратирам и ще умра. Сгреших. Оживях. И се оказа, че всяко следващо падане боли повече от предишното и се лекува по-дълго. Може би заради стари травми...

П.П.С: Отдавна ми е ръждясала тази първа любов. Но посвещавам това на тогавашния ТОЙ. На П.