Коледното писмо на Ирис

Мили Дядо Коледа,

моля те прости ми! За това, че престанах да вярвам в теб. И да ти пиша също. Биваше ей тъй от любезност да ти драсвам по някой ред. Поне по празниците. Много ти се ядосах като разбрах, че не ти ми оставяш подаръците под елхата и от проклетия те изтрих от мейл листа си. 

Тази година особено ми липсваш. Разправят, че си добър старец. И изпълняваш желания...

Мили Дядо Коледа,

много ти се моля, нека пак да вярвам в теб! Искам пак да ми е вълшебно и празнично камбанено! Не знам дали много съм слушала (всъщност валидно ли е още това условие?), но имах ужасно шибана година. Затова намини през моя дом в коледната нощ, ако не съм заслужила за подарък, то поне да пием по едно. Снежанка и джуджетата и те са поканени. Много ми липсвате! Чакам ви безтърпеливо!

Целувки,

Ирис Хереси

23.06.2008

Празна съм. Едно ми е такова кухо отвътре. И задушаващо. Особено през деня. Тогава дори и мислите ми ме напускат. Лежа безмислена в леглото. Тотално изпразнена от съдържание.

Шляят се по улиците. Мислите ми. Завръщат се нощем, когато стане време за сън. Нахлуват гладни и озверели. Обладават мозъка ми. Насилват го. Изпразват се между полукълбата му. Не мога да ги спра. Съмва се. Избягват задоволени навън.

Вече половин година откакто не съм спала. А някога имах красиви сънища. Боядисани в блестящи цветове. Сънувах розов въздух, музика, смях, козуначени устни, небе с вкус на захарен памук. Изгубих ги. Сънищата и цветовете.

Сега съм безцветна и недоспала. Малтретирана ежедневно от депресия, изнасилвана нощем от мислите си.

14.06.2008

Надвечер. Докато светлината в стаята се смалява и потъмнява...

Как така един ден срещаш някой и останалите престават да  съществуват? А този някой се превръща във всичко за теб? Просто. Без обяснение.

Къде тогава е моят някой? Защо се бави толкова? Да не би по пътя към мен да е срещнал някой, когото по погрешка да е разпознал като свой и аз да съм престанала да съществувам за него? Това би било ужасно тъжно...

06.06.2008

Мъжът на мъжете. Специалният. Избранникът. The One. Както щете го наричайте. Да ограничиш избора си до един мъж. Звучи като да имаш само един чифт обувки, които да са подходящи за всякакъв повод. Има ли такива? Възможно ли е да има мъж, който да отива на всички тоалети в гардероба ми?

Преди няколко дни си говорих с една приятелка на скайп. Татяна. Тя живее  в Прага (защото е най-любимият й град). Скоро се връща тук за ваканцията. Споделих й, че съм притеснена за това как ще изляза от болницата след операцията. А тя "Не знам как, но знам с какво. С жълти обувки!". Купила ми е жълти обувки за подарък. Това беше най-окуражителната реплика, която някога съм чувала!

Напоследък ме боли. И вдигам температура. Не мога да спя. Въртя се по цяла нощ. Посивяла съм от безсъние. В рдките случаи, когато успявам да заспя сънувам ужасни и странни сънища.

Страхувам се. От белия лист. Стои голям и празен на пода в стаята ми. Така вече цяла седмица. Имам историята. В главата ми е. Но се е запънала нещо и не ще да излиза оттам. Няма време. Трябва да я разпиша. Утре ми е последният срок да я представя. Да заявя себе си пред онзи малинов преподавател. Как да вземеш насериозно човек, чиято фамилия е прилагателно?

04.06.2008 (Про)падане

Казват, че любовта прилича на домино: първият път, когато се влюбим, въвлича всички останали падания.

Моето първо падане. Бях на 13. 8 години лежах на земята в несвяст от него. Някъде по средата на този кома период се престраших да го информирам. Не очаквах нищо. Исках просто да знае. За да може понякога, когато е тъжен, разочарован, самотен да се сеща, че има едно сърце, което дава всеки свой удар за него. И това да го усмихва.

"Аз съм влюбена в теб". Бях застанала зад гърба му. Наблюдавах лицето му в огледалото над мивката. Миеше си ръцете. Вдигна поглед и пресрещна моя.

"Сърцето ми принадлежи на друга". Падане. Първото. Мислех си, че то ще е най-тежкото. Мислех, че от плач ще се дехидратирам и ще умра. Сгреших. Оживях. И се оказа, че всяко следващо падане боли повече от предишното и се лекува по-дълго. Може би заради стари травми...

П.П.С: Отдавна ми е ръждясала тази първа любов. Но посвещавам това на тогавашния ТОЙ. На П.

03.06.2008

Има хора, на които трябва да им бъде забранено да стават родители. Със закон. Когато двама души решат да бъдат семейство, трябва да минават през комисия. Да измислят някакви тестове, които, ако не издържат, да им бият печат "Забранено да бъде родител" на челото. Струва ми се, така през следващите 30 години ще се редуцира броят на нещастните комплексирани мъже и жени на средна възраст...Пък може и да не се случи така. Но да го приемат за всеки случай тоя "Закон за защита на децата от некадърни и неспособни родители" (ЗЗДННР)

02.06.2008

Мина Денят на детето. Никой не ме хвана за ръка. Никой не ме заведе в парка да пояздя пони. Нямаше торта в сладкарница "Приказка". На цирк никога не съм ходила. Не беше вчера денят, в който ще се промени това положение.

Днес нямам мисли. Изостанаха след мен. Някъде по пътя. Усещането е безнадеждно, безпарично, безизходно, безкомпромисно. Просто без-усещане...

27.05.2008 Дефектна любов

Ще се излекувам. От този, Синеокия. Мислех, че си е тръгнал от мен тогава. Когато всеки от нас затвори вратата към другия. И общият ни дом престана да съществува. 

Сгрешила съм. Неправилно съм диагностицирала тази раздяла. Без съпровождащи симптоми Синеокия се е врастнал в сърцето ми. Живеел си е там необезпокояван, хранел се е паразитно с чувствата ми.

Преди месец. Една нощ. Размърда се. Изпрати своите елктроимпулси към мозъка ми. Ритна с трясък вратата и изплува мокър и слузест от Подсъзнанието ми. Започва да вие. Вкопчи кривите си черни нокти в най-нежния слой на моя мозък. Толкова ме боли, че чак ми се повръща. Всичките ми мечти се разбягват изплашени. План-графикът ми внезапно прижълтява, напуква се и се посипва на прах. 

Чудовището е завзело вътрешния ми свят. Синеокия се е впил в сърцето ми и контролира всеки негов спазъм.

Боря се. Не мога да отворя очите си. От плач лицето ми се е превърнало в неразличима телесна маса.

Крещя за помощ. Всички избягаха. От гърлото ми излизат само бълбукащи нечленоразделни звуци.

Имам нужда от лекарство. Искам да изтръгна този сърдечен паразит от себе си. 

Синеокия. Отказа се от мен. Върна ми обратно любовта. С рекламация.

Любовта ми е дефектна стока. Няма интерес към нея. Липсват й верни потребители. Липсват такива, на които тя да е потребна. Ясно е. Ще я забравя в коша с етикет "Преоценени".

А някой случаен ден, един нарочен принц (или евентуално белият му кон) може да я изрови и да вземе да му се хареса (на принца, не на коня) тази моя любов. Точно такава. Непроменено дефектна.

27.05.2008 Сънища и буркан любов

Обяд. Мобилният ми звъни. Джей. Сигурно е сбъркал номера. Няма друга причина да ми звъни. Отговарям с безлично "ало". "Ирис, обаждам се да ти кажа, че те обичам". Секундно мълчание. "Много мило" успявам да отвърна. И веднага сменям тона. "Какво ще искаш?". Смехът на Джей. Разкрила съм го. Казва си желанието. Нещо по работа е. Разбира се! Иначе няма причина да ми звъни.

А снощи по друг начин го сънувах:

Звъни ми мобилният. Джей. Отговарям с безлично "ало". Кани ме на среща.

Когато днес видях името му на дисплея за момент се обърках. Особено след встъпителната реплика. Помислих, че може би съм заспала без да разбера и за пореден път безпричинно сънувам него.  Гласа му по-точно.

Напоследък често ми се случва. Да сънувам Джей. Може би ще се случи нещо скоро. Помежду ни. 

Миналата седмица всяла нощ сънувах мъртвородени бебета и кръв. После дойде денят, в който имах час при лекаря. Още докато чаках пред кабинета му, в стомаха ми се повяви неприятното пулсиращо усещане.

Когато двама души се харесат много, ама наистина много, от сблъсъка на прехвърчалите между тях флуиди се създава любовна химия. Ограничен грамаж. Количествено измерена - един буркан. По толкова се полага на всяка връзка. По само един буркан. Малко соцрежимно, ама - това е! Вие си решавате как да си изконсумирате любовта: дали на екс концетрат или ще си я разреждате къде по малко, къде по повече, за да ви стигне за по-дълго.

И ние с Джей си имаме своя буркан любов. Вече една година откакто си го консервирахме. Не сме го отворили още. Стои си запечатан в шкафа. Само му се увъртаме и се облизваме при вида му. Та, мисля си, тези мои сънища ще да означават, че няма да му издържим и ще го наченем този наш буркан. Съвсем скоро...

26.05.2008

Днес умря още един. Внезапно, без предизвестие, без предсмъртна агония. Точно в 16:38. Беше под пълна упойка. Без надежда. Умъртвиха го. Четвърти горе вляво. Извадиха му нервите. Оставиха ми го безчувствен.

Устата ми още е разкривена. От обезболяващото. Пътувам към вкъщи. Седалката, която съм заела е счупена. При всяко спиране на автобуса задницата й се вдига рязко нагоре и ме катапултира към предната. Имам късмет. До мен е седнала дебела жена. Тежестта й не позволява сблъсъка между седалките.

Изморена съм. Последните дни нямам желание дори да отворя очи. Нито да стана от леглото.

Знам си диагнозата: клинична депресия в резултат от счупено сърце. Не успявам да се справя. Сама. Не мога да поискам помощ. Няма как да го обясня на лекаря. Това колко много бях влюбена в него. Как ми липсва да се прибира вечер. Как съм болна заради отказа от любовта ми. Отказа се от мен, от нас, от дома ни.

Обикновено животът се движи бавно. Приплъзва се монотонно и оставя слузеста диря след себе си. Но има моменти, в които те връхлита. Удря те без предупреждение по челото, ритва те по пищяла, изкарва ти въздуха. Светът ти се пропуква и рухва. Не остава нищо от него.

Шест месеца по-късно. Стоя върху развалините на бившия ми свят. Днес повече от всякога не ми достига въздух. Кислородът от моето тяло се е съсредоточил в слъзните ми канали. Излива се през очите ми.