Безработна

Нямаше начин просто този пост да не се казва така. Банално, но пък еднопосочно в значението. Ясно значи къв са ми го сложили днес. 

От 20 минути седя на пода, скръстила по турски домашните си маратонки и мисловно се почуквам с показалец по челото. Трябва нещо да се направи, план В ми е необходим по спешност. Щото наем другата седмица се плаща и с 200 лв за сметки изоставам...Точно като си повярвам, че съм заорала самото дъно и по-надолу няма накъде, все се оказва, че в блатна местност копам и винаги има и по-дълбоко.

А утре съм на снимки в един стриптийз бар на Околовръстното. Ако до понеделник не съм драснала някой ред тук, не ме чакайте, намерила съм си алтернативно работно място. Ц, напоследък хич не ми се получават ни лафовете, ни писането. А веднъж един ми коментира "ц"- то, че много пари съм щяла да спестя с него, ако в телеграма го пращам.

Отивам да си измия косата, че от 2 часа стоя с петминутна маска на нея...

Проект "Съвършена жена"

Да бъдеш съвършен е някакъв вроден и напълно естествен човешки стремеж, който си е сериозна движеща сила за еволюции и революции. Но идеята е никога да не го достигнеш и винаги да искаш нещо повече. Ако случайно го, ти неизменно ще предозираш редовно, планирано и напълно непорядъчно с алкохола, наркотиците и други скапващи тялото и психиката експириънси, за да поназаднеш малко. Защото сетивата ни не са настроени да ни възприемат като цялостни, завършени единици. Ще се пръснат дори само при опита да го направят. Винаги трябва да има нещо липсващо, незавършено в нас.

Ей тъй и аз попаднах в собствения си проект за съвършенство. Колкото повече години минават, толкова по-интензивно работя по него. Днес например изстрелях първия булет в графата "Да може да готви". Направих съвсем сама първото си сериозно ядене. Пиле с картофи. На фурна. И никога не сте яли толкова вкусно като моето, защото ви липсва тайната ми съставка. "...и малко любов". Така правя всичко. А някога правех само любов... Но това е с напълно изгубено значение в настоящето, тъй като в този момент вечерям еднозначно сама. И ми става много тъжно. Ставам все по-съвършена, а няма за кого. 

Ще затворя темата до тук. Поне за тази вечер. Защото пак, както един блог-посетител ми посочи с пръст, започнах да звуча минорно. 

Включвам се в социалния протест на Яни относно клентската политика на Апартамента. Лично моето предложение е следващият път, когато отидем там Ивета да подари вибратора си на недоебаните мацки. От мен имат тубичка лубрикант. Тъй, докато те се забавляват/задоволяват с новата си играчка, ние необезпокоявани ще си пием кафето (което сме си донесли от вкъщи, защото там не предлагат) и ще ядем по пакет пелети всяка (тва, само защото тази с извадената от дънките цепка на гъза ми го забрани). И тъкмо Ивета ще се отърве от този вибратор, че нещо не му е доволна от размера .

Наложително ми е обаче да се конфронтирам с твърдението на Яни отнесено към нас, че сме цитирам "среднокрасиви средноинтересни девойки без артистични наклонности, шарени дрехи, цитиращи хайдегер на висок глас". Единствено за средноплатежоспособността ни ще замълча със съгласие. Другите епитети са спорни. Обаче съм особено против твърдението за Хайдегер. Значи, това, че не го правим демонстративно и натрапчиво, на висок глас в стил "вижти на кви сми интиликтуалки", въобще не означава, че не го уважаваме човека. Напротив! Редовно си му отдаваме чест.  

Хайде лека нощ на всички! Че много заграфоманствах тук и ми изстина вечерята...

iPod's dad

Ето това днес видях в блога на finci  и много му се зарадвах. И му се смях. На рекламата, не на finci . Щото забавно нали. И простичко. Ама да се сетиш :))

Пляс!

Пляс! И вече днес има слънце. Но все още ми е студено и ноктите на ръцете ми са синкави заради това. Прегръщам се с радиатора.

Пляс! И съвсем ми е писнало от псевдослужебни малоумни и безсмислени задачи. Но още мъничко и после...

Пляс! ...идват очакваните финални надписи. На този епизод. След него чисто новичък започва, надавям се съвсем различен по сценарий. Че най-мразя да губя време и ресурси за неща без възвращаемост.

Пляс! Крайно разочарована съм от разни мениджъри, които трябвало да управляват мен, но твърде не се справяли. За това си слагам пояса и плувките и заминавам на море. Това последното се случва наум.

Пляс! Съвсем съм изпляскала. Но утре ще отида на изпит, защото вече цял месец ми го отлагат. А като порасна ще стана блогър(ка).

Сега се оттеглям, за да се хвана за телефона, символ на неоправдан работен полуден.

Емоцианално

Лайната са като всяка друга свръх калорична емоция - има едно определено количество, което можеш да поемеш, след това започва да те боли корем и да ти става лошо.

Разказът за сп. Едно

Ще бъда кратка: това горе е снимката, по която трябва да се напише разказ, а това долу-разказът. Яни, ти си :)

Случаен превоз

Казват, че хората се раждат сами и умират също тъй сами. При мен обаче се случи различно...

Казвам се Ангела и съм на 24 години. В деня, в който дойдох на този свят заедно с мен се появи и сестра ми. Голяма борба падна коя да излезе първа. Скубане, ритане, дране с недорасли нокти. Накрая тя ми стъпа на главата и победи. Кръстиха я Ада. 

Не знам дали от чувство за хумор или от липса на въображение родителите ни са ни дали тези имена. Знам само, че от този ден нататък в едната започна да се развива само доброто, а в другата–само лошото. Като по шаблон, без да излизаме от очертанията. 

Аз: свирех на пиано, посещавах класове по балет, бях прилежна ученичка, изпълнявах си домашните задължения; ходех на опера, театър, изложби; на 12 вече бях прочела по 3 пъти „Война и мир” и „Ана Каренина”; завърших с отличие руска филология в държавния университет; омъжена съм за инженер; имаме момченце на 6 месеца; в момента съм домакиня.

Ада: биеше се с момчетата, беше обезглавила всичките си кукли, бягаше от вкъщи; на 11 си направи първата татуировка (пламъци от външната страна на десния глезен); 5 пъти е била в кома; докато завърши средното си образование я бяха изключвали от всички държавни училища в града и от няколко частни също; смени няколко специалности в университета, не се дипломира; запозна се с някакви хора; в момента е криейтив директор на международна рекламна агенция, живее в огромна къща, има ротвайлер.

Когато бяхме на 9 семейството ни емигрира в Белгия. Няколко години по-късно, обикаляйки из брюкселските галерии попаднах на фотография на две жени седнали на пейка. Никак нямаше да й обърна внимание, ако не беше заглавието. ’78 „Secret”. Прекарах целия онзи следобед зазяпана във фотоса, опитвайки се да открия тази тайна. Чудя се, дали ако тогава бях успяла да я разгадая щях да предотвратя последвалите събития.

***

Октомври ’78г. Хайделберг, Германия

Бригите, 27 годишна, брюнетка, ниска, затлъстяла. Все още неизвестен скулптор. Живее в малко мрачно ателие в мърляв квартал, където навсякъде смърди на манджа. Приготвя се да излиза, бърза. Облича си новата карирана риза и любимия червен пуловер. Слага си масивния тенекиен медальон, който й носи късмет. Преди да изхвърчи през входната врата се взира с разтреперан поглед в огледалото. Поприглажда с длани косата си и тръгва.

Хайдрун, 32 годишна, ослепително руса, висока, стройна, с аристократично вирнато носле. Живее в просторна къща с изглед към планината. Има три деца, бавачка и домашна прислужница. Занимава се с благотворителност. Съпругът й пътува много и рядко се виждат. Хайдрун оправя перлената огърлица на врата си. Уведомява бавачката, че ще отсъства няколко часа и излиза.

Бригите и Хайдрун, привидно несъвместими, вървят бавно една до друга по алеята в следобедната пустош на парка. Постепенно въздухът между телата им намалява. Пръстите им се докосват и прегръщат. Есенният жив плет прикрива устните им изпаднали във вакуум...

***

Май ’08г. Брюксел, Белгия

Паркът Cinquantenaire. Две залязващи жени, едната руса и висока, с аристократично вирнато носле, другата нисичка и затлъстяла, облечени в еднакво грозни шушлякови анцузи, вървят тихичко по алеята хванати за ръка.

А някъде, на две пресечки разстояние, от едно кафене излиза шофьор внезапно изконсумирал две кутии цигарии, от онези с предупредителния надпис „Пушенето убива”, и се качва на подопечния си автобус с табела „Случаен превоз”.

Ада прави обичайния си следобеден крос в парка с ротвайлера. Минава край одеалото за пикник, на което се е разположило моето семейство и ни махва за поздрав. Аз беля ябълка за мъжа ми. Проследявам Ада с поглед. 

Точно тогава в парка нахлува шофьорът-пушач, изгубил контрол над своя автобус, засилен право срещу двойката жени. А те стоят вкаменени от ужас. Тогава чух как нещо в Ада се пропука, тя се втурна и изблъска жените встрани, оставайки сама на пътя на връхлитащия автобус. Вече съм захвърлила ябълката и с все сила тичам натам. В момента, в който Ада пръсна челно предното стъкло на автобуса, точно пред табелата „Случаен превоз”, аз се спънах, паднах и се прободох с ножа, останал в ръката ми.

Ангела и Ада полетяха заедно към небето. Там Ада единодушно бе изпратена в Рая, защото бе жертвала собствения си живот, за да спаси други два. А мен ме писаха „самоубийство по невнимание” и директно ме хвърлиха в Ада.