...от няколко дни. Спотайвах се нещо.
Много невротичност избива в последните ми постове. От седмици насам големи притеснения, безсъние, безпаричие, безработица, безлюбовие. Пак без-период. Но преди пет дни , точно в 12:50 по обяд, внезапно ме обзе най-възхитителното спокойствие.
Забравих си останалата част от отчета, така се получава като го отлагаш дълго.
Другото, което ми носи приятни тръпки в моите дни/нощи е книготрафикът, който напоследък се случва до моето легло. Поглеждам купчината и цитирам поименно: Стайнбек с "Ярко сияние", Кафка "Процесът", Георги Господинов "Естествен роман", Марк Твен "Писма от земята", Сан Антонио "Торта рунтавелка", Алън Силитоу "Самотният бегач на дълго разстояние", Туве Янсон "Невидимото дете", ДБС Пиер "Бог Литъл Върнън", Сергей Минаев "Духless", Мишел Уелбек "Възможност за остров", Педро Хуан Гутиерес "Тропическо животно", стихосбирката на Антон "Никакъв портрет за художника" с много тъжна поезия и също неговата "Ърбан йога за начинаещи". Имам и няколко мениджърско- рекламистки: "Увод в мениджмънта на рекламата", "НЛП за 21 дни", "Ръководство за творческо мислене", "Майната им на правилата", "Нарушете всички правила", "Guerrilla marketing". Още със събуждането ми сутринта това книгостълкновение ме стресна с височината си, понеже върха на кулата рязко се оказа над нивото на леглото след вчерашните попълнения. Малка се оказа библиотеката ми и отдавна няма място вече в и върху нея за книгите.
В понеделник ме картотекираха в една кастинг агенция. Не се натискам много да съм в кдр, но пък си умирам да съм на снимачната площадка. А пък камерите ме ужасяват. Но съм категорична, че за да съм добра зад кмр, трябва да съм такава и пред нея. Всичко се научава. Практика му е майката.
През същия ден прекарах няколко толкова приятни часа в парка Заимов, че таймингът беше в пауза, а сетивата поглъщаха на пълни обороти звук и картина. Това е най-якият парк в София. Има си отеделена кучешка алея, по която на 5 метра има поставки за ако-торбички (е, не бяха заредени, но дори и наличието им е похвално). Има безплатен интернет на цялата му територия и няколко много сладки детски площадки. Имам един приятел, офис-прозорецът му е точно над една от площадките. Тогава го посетих. И стоях доста време хипнотизирана от малките крещящи дечица, ровещи в пясъчника, пускащи се по пързалките, летящи на люлките. И всичко това под звуците на саксофона на парковия музикант. Ако имах такъв прозорец, никак нямаше да успявам да работя, а само щях да зяпам през него.
Във вторник с Ивета пихме най-приятното следобедно кафе на света в задния двор на Street-а. Липсваше Яни, тя точно тогава беше едновременно болна и учеше за изпита, който беше по-късно вечерта. Но пък се появи Антон и ми подари стихосбирката (спомената вече по-горе), която беше безмилостно изчетена още същата нощ. Надвечер, все тъй без Яни, с Ивета се пуснахме на крос-разходка в Южния парк. И тук ми се струва уместно да уточня, че и двете сме непоправимо разсеяни шматки и сме застрашително опасна комбинация. Особено, когато се отнася до ориентация. Убедена съм, че хората способни да се загубят в Южния парк са малцинство. И ако подобна субгрупа би имала водач, то единодушно Ивета и аз бихме били избрани за такива. Ето значи как се случи, пък вие преценете сами дали ще подкрепите нашата кандидатура: вървяхме си ние бавно и добронамерено по главна алея, говорехме си усилено за интимните връзки и бяхме толкова вглъбени в размислите си, че небрежно и необмислено завихме по една странична алея. По някое време (действието се развива към 21ч, когато скоростно започва да се стъмва) все пак абсолютната липса на други хора привлече вниманието ни и леко се попритеснихме. Затова решихме (особено аз) да минем по една по-малка и не толкова главна алейка, която изглеждаше като да ни връща обратно към цивилизацията. Уви, този избор ни докара до влошаване на ситуацията. Вече вървяхме една зад друга, защото избраният път се стесняваше и клоните на дърветата слизаха все по-ниско и ни се налагаше да се понавеждаме, за да вървим. Абе, направо в гората си се забивахме. А около нас все по-мрачно става. Точно на тва място срещнахме една откровено горска пътека и Ивета пое инициативата като каза, че никога повече няма да ме слуша накъде да вървим. И се заспускахме и закривихме по пътеката, между храсти и треви. Вече не се чуваше лай на кучета и гласове на хора. А ние все по-бързо и по-бързо вървим. И точно, когато бяхме решили, че сме безнадеждно изгубени, изскочихме на централната алея. Въздъхнахме облекчено и решихме да си довършим разходката като се правим, че нищо извънредно не се е случило, но все пак избягвахме страничните пътища.
Освен затруднената концентрация и липсата на ориентация, с Ивета открихме и други общи неща. Като например неспособност за каране на колело и плуване. Смятаме групово да поработим по ъпгрейда ни.
Срядата ми се губи нещо.
В четвъртък (тва вчера беше, нали) пак повторихме най-приятното следобедно кафе в двора на Street-а. Този път бяхме в пълен състав. Яни вече можеше да диша и й се разбираше като говори. Преди кафето обаче си купихме новата книга, която определихме да се чете тази седмица от нашия лит клуб. "Духless" на Сергей Минаев. ( аз снощи я почнах и май за момента е под очакванията ми). По време на кафето пообсъдихме Кафка и Стайнбек, решихме, че трябва да направим читателски дневник и да въведем месечна тематичност на книгите, Ивета разказа поредните си преживявания с банковата система, а Яни препоръча филм, който да гледаме. (Който твърди, че не сме интелектуалки, нека доброволно и рязко да се самонарани в този момент).
По-късно следобед Антон ме заведе на изложба в Софийска градска галерия. Беше интересно много. И задушно също. Но галеристките безвъзвратно ми развалиха и пейзажа и преживяването. Беше ми напълно невъзможно да не спомена тези вечни галерийни експонати, преминали спец школата гледам-лошо-и-съм-груб/а, страдащи от хемороиди и хроничен кислороден недостиг. А Антон се е заел с литературното ми обучение. Зареди ме с поредната добра книга. Благодаря!
След шоковото изживяване в галерията, кръвното ми се влачеше в краката. Докато се лутахме в търсене на животоспасителните Форнети/Панети, попаднахме до учебния театър на НАТФИЗ, където на секундата засякох Мишо, тъкмо свършил лекции. Той се присъедини към нас в Coffe House, вътрешността на което някак ми напомня на Тайната градина.
Днес. С колегите от университета си измислихме събиране. В Игуана. Вержи, която преди 3 години замина за USA и оттогава не сме виждали, си е в София и тази вечер е специално за нея. Танци манци, целувки и прегръдки. И снимки - задълже. А после с материала - отчет във фейсбука. Познавам един човек (не уточнявам пола, но е типично рус и говори извънредно много, лишен от всякаква мисъл шум), според който основната причина на тези сбирки е да се правят снимки за фейсбука. (само вметка, която ще оставя без коментар)
Време е да се приведа малко във вид. Това беше един нетипичен пост. Поне емоционално. Може пък да вземе да ми хареса така. А в момента слушам новата песен на Владо "Няколко кила", в която се пее за много дебелите жени. Грозно и грубо. Но има и добри попадения като "ти си толкова гадна, че когато хвърлиш бумеранг, ни са връща" и "ти си толкова тлъста, че ми заглушаваш безжичния интернет". Рапери! Кво да ги правиш...
Публикации
