Разказът за сп. Едно

Ще бъда кратка: това горе е снимката, по която трябва да се напише разказ, а това долу-разказът. Яни, ти си :)

Случаен превоз

Казват, че хората се раждат сами и умират също тъй сами. При мен обаче се случи различно...

Казвам се Ангела и съм на 24 години. В деня, в който дойдох на този свят заедно с мен се появи и сестра ми. Голяма борба падна коя да излезе първа. Скубане, ритане, дране с недорасли нокти. Накрая тя ми стъпа на главата и победи. Кръстиха я Ада. 

Не знам дали от чувство за хумор или от липса на въображение родителите ни са ни дали тези имена. Знам само, че от този ден нататък в едната започна да се развива само доброто, а в другата–само лошото. Като по шаблон, без да излизаме от очертанията. 

Аз: свирех на пиано, посещавах класове по балет, бях прилежна ученичка, изпълнявах си домашните задължения; ходех на опера, театър, изложби; на 12 вече бях прочела по 3 пъти „Война и мир” и „Ана Каренина”; завърших с отличие руска филология в държавния университет; омъжена съм за инженер; имаме момченце на 6 месеца; в момента съм домакиня.

Ада: биеше се с момчетата, беше обезглавила всичките си кукли, бягаше от вкъщи; на 11 си направи първата татуировка (пламъци от външната страна на десния глезен); 5 пъти е била в кома; докато завърши средното си образование я бяха изключвали от всички държавни училища в града и от няколко частни също; смени няколко специалности в университета, не се дипломира; запозна се с някакви хора; в момента е криейтив директор на международна рекламна агенция, живее в огромна къща, има ротвайлер.

Когато бяхме на 9 семейството ни емигрира в Белгия. Няколко години по-късно, обикаляйки из брюкселските галерии попаднах на фотография на две жени седнали на пейка. Никак нямаше да й обърна внимание, ако не беше заглавието. ’78 „Secret”. Прекарах целия онзи следобед зазяпана във фотоса, опитвайки се да открия тази тайна. Чудя се, дали ако тогава бях успяла да я разгадая щях да предотвратя последвалите събития.

***

Октомври ’78г. Хайделберг, Германия

Бригите, 27 годишна, брюнетка, ниска, затлъстяла. Все още неизвестен скулптор. Живее в малко мрачно ателие в мърляв квартал, където навсякъде смърди на манджа. Приготвя се да излиза, бърза. Облича си новата карирана риза и любимия червен пуловер. Слага си масивния тенекиен медальон, който й носи късмет. Преди да изхвърчи през входната врата се взира с разтреперан поглед в огледалото. Поприглажда с длани косата си и тръгва.

Хайдрун, 32 годишна, ослепително руса, висока, стройна, с аристократично вирнато носле. Живее в просторна къща с изглед към планината. Има три деца, бавачка и домашна прислужница. Занимава се с благотворителност. Съпругът й пътува много и рядко се виждат. Хайдрун оправя перлената огърлица на врата си. Уведомява бавачката, че ще отсъства няколко часа и излиза.

Бригите и Хайдрун, привидно несъвместими, вървят бавно една до друга по алеята в следобедната пустош на парка. Постепенно въздухът между телата им намалява. Пръстите им се докосват и прегръщат. Есенният жив плет прикрива устните им изпаднали във вакуум...

***

Май ’08г. Брюксел, Белгия

Паркът Cinquantenaire. Две залязващи жени, едната руса и висока, с аристократично вирнато носле, другата нисичка и затлъстяла, облечени в еднакво грозни шушлякови анцузи, вървят тихичко по алеята хванати за ръка.

А някъде, на две пресечки разстояние, от едно кафене излиза шофьор внезапно изконсумирал две кутии цигарии, от онези с предупредителния надпис „Пушенето убива”, и се качва на подопечния си автобус с табела „Случаен превоз”.

Ада прави обичайния си следобеден крос в парка с ротвайлера. Минава край одеалото за пикник, на което се е разположило моето семейство и ни махва за поздрав. Аз беля ябълка за мъжа ми. Проследявам Ада с поглед. 

Точно тогава в парка нахлува шофьорът-пушач, изгубил контрол над своя автобус, засилен право срещу двойката жени. А те стоят вкаменени от ужас. Тогава чух как нещо в Ада се пропука, тя се втурна и изблъска жените встрани, оставайки сама на пътя на връхлитащия автобус. Вече съм захвърлила ябълката и с все сила тичам натам. В момента, в който Ада пръсна челно предното стъкло на автобуса, точно пред табелата „Случаен превоз”, аз се спънах, паднах и се прободох с ножа, останал в ръката ми.

Ангела и Ада полетяха заедно към небето. Там Ада единодушно бе изпратена в Рая, защото бе жертвала собствения си живот, за да спаси други два. А мен ме писаха „самоубийство по невнимание” и директно ме хвърлиха в Ада.