Iris за себе си

Моята снимка
La Habana, Cuba
Откъснах всичките "не ме обича" листенца. От днес всички маргаритки ще казват само, че ме обича. От сега нататък никой няма да прекрачва прага ми, ако няма намерение да ме заобича. И въобще да не губи време да ми се представя, ако смята да му ставам безразлична. Като порасна ще стана Голяма Принцеса! Всички лица и случки от блога са полуизмислени :)
Целувки от Iris Heresy 

събота, 9 май 2009 г.

Нулев оборот за мен... и Кафка

Правя си кафе вкъщи. Столът вибрира от басовия ритъм на болката в краката ми. Казват, че в подобен случай е препоръчително да си ги вдигнеш на високо. Тънкостите на тва упражнение отдавна съм ги усвоила. За съжаление все пред неправилната публика го играя и посвещението от интимния пейзаж, който разкривам, остава неразчетено от оня ръб във ВИП ложата. Цялата истина ексхибиционистки лъсва на финала, когато вместо букет ръбът, вдъхновил пърформанса, ми подава препълнен презерватив. Днес хейтвам яко. Още един посредствен разказ в първо лице.
В устата ми - касапница. Вчера ми покриваха с фотополимер поредните два зъба, протрити до дентин. Нещо май упойката закъсня да ми подейства и ми биха още една. И след това какво, вече не знам. Но днес венецът ми е на парцали, белее и все още нямам чувствителност в бузата. Боли и не мога да дъвча на тази страна. А вкус не усещам никакъв.
Пия кафе вкъщи. Цял ден ми беше ужасно зле и не можех да стана от леглото. Следобед се поосвестих и усетих, че имам липса на кофеин. Хванах мобилния си и...
... десет разговора по-късно бях предпочетена пред: партия шах, топка за боулинг, парти по случай нова къща, скара на Драгалевци, три фотошопски мутрески, някакъв бизнес план. Никак не съм оборотна напоследък. Вчера бях победена от двулитровка бира в Борисовата. Ако бях само едно ниво по-напред с депресията, определено моментът щеше да е удачен да се убия. И докато хората си играеха шаха, разваляха реда в подредбата на кеглите и се пропиваха, тялото ми щеше да се разлага скоростно в нагрятата панелна кутийка.
Вместо това се напъхах в сивия си плюшен анцуг (една от последните ми дрехи, която все още ми става след като хормоните ми разказаха играта) и мръсните си пеперудени маратонки и се затъркалях към центъра. Цел: една определена сергия на Славейков. Ей, тия славейковите книжари все по-противни стават. И мутрите им на повечето като на касапи. Хищници! Разхождат се с едни мазни и разпокъсани тетрадки, в които през '59 са си упражнявали първите криви лулички и ченгелчета. Грешно си припознавам сергията. По средата на двайсетминутния "един момент", през който чакам да ми донесат Кафка от склада, се усещам. Но късно. Книгопродавецът се връща. Няма го Кафка, много дефицитен напоследък. Води ме на друга сергия. Пак не онази, която бях набелязала аз. Там го има "Процесът". Предлагат ми го за 15 лв., щото нали старо издание било. Да, ама аз съм вчерашна. Точно така. Вчера с Яни обиколихме повечето книжарници в центъра (така го установихме кафка-недостига) и накрая намерихме на онази сергия, до която днес така и не стигнах, същото издание. За 10 лв. Спазаряваме цената (ако никога не си правил това на Славейков, то не си никакъв литературопочитател и можеш сам да се заплюеш в лицето) и аз си тръгвам с Кафка за 12 лв. Пресмятам бързо (това рядко ми се случва), приспадам онези 2 лв., които не дадох за градски транспорт, защото пътя и в двете посоки го минах пеша и сметките излизат. (Въпреки че в момента точно тези 2 лв. ми струват ужасна мускулна треска на глезените. Това последното не знам точно как.) Напускам ареала на класиците на килограм, стиснала здраво извоюваното съкровище. Усещам праха от него по пръстите си. Дори почти си представям разкривения кашон, в който е живял моят екземпляр. Рязко ме бодва мисълта, че мърлявият целофан, запечатан здраво с парчета тиксо, задушава книгата. Стопирам крачка на мига, нападам обвивката и започвам да я разкъсвам така, както децата по Коледа преодоляват щампирания хартишляк скрил подаръците. Ако някой ми беше засичал време, едва ли повече от 3 секунди и 30стотни щеше да отчете. Дишай, Кафка, дишай! Че колко имаш да ми разказваш...
Приключението с Кафка се случи заради нашия литературен клуб. На Яни, Ивета и мен. За това предлагам другата седмица да четем някоя по-оборотна книга. Моето предложение е Джордж Оруел, за който имаше готина статия в последния L'Europeo, с 1984. До колкото си спомням беше част от Списъка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар