Мигрена

Тази сутрин се събудих. Или напротив. Поредното събуждане, след което нещо не беше наред. (Сега като се замисля, последните ми постове все започват със сутрешно събуждане и от този момент всичко изшитнява. Може би е крайно време да престана да се будя сутрин.) Огледах се. Виждам не съвсем, някак наполовина. Мммм, да! Любимото ми! Мигрена.
Едното ми око се е затворило и отказва да промени състоянието си, а другото е прободено от светлината. Ставам. Вървя на зиг-заг към банята. Който е имал възхитително болезнен махмурлук ще разбере усещанията ми точно в този момент. Слагам тъмни очила. Обличам си нещо, не съм сигурна точно какво. Затътрузвам крака, или поне така ми се струва, по пътя към зъболекаря. Свила съм се и съм навела глава колкото мога към гърдите. В нея чудовищно отекват ударите от токовете ми.
В зъболекарския кабинет. "Махни ги тези очила, пречат ми!" и срещу ми несъобразително се изцъкля прожектора. Стисвам очи, чувам как клепачите ми изпукват. И после стъргане, пилене и между двете плюя в мивката до стола.
Тръгвам си. Леко дезориентирана. Навън е заслепяващо и слънцето смело се показва. Какъв ексхибиционизъм! И то точно по време на моята мигрена.
Вървя към вкъщи. Или поне така ми се иска. Усещам как главата ми е набъбнала, сякаш някой е изпуснал килограм бакпулвер вътре и се опитва да направи кекс. Мозъкът ми е станал притеснително голям и се влачи по паважа след мен.
След неизвестно количество време се озовавам пред конкретната входна врата на правилния етаж. С две зелени салати и клонче домати в ръце (нямам никаква идея), които приятно променят състоянието си в салатено.
На финала на този епизод допълзявам до леглото, където се гърча, съвсем предполагаемо, 40 минути, след което припадам от болка.