Iris за себе си

Моята снимка
La Habana, Cuba
Откъснах всичките "не ме обича" листенца. От днес всички маргаритки ще казват само, че ме обича. От сега нататък никой няма да прекрачва прага ми, ако няма намерение да ме заобича. И въобще да не губи време да ми се представя, ако смята да му ставам безразлична. Като порасна ще стана Голяма Принцеса! Всички лица и случки от блога са полуизмислени :)
Целувки от Iris Heresy 

петък, 17 юли 2009 г.

Последните две за Едно



За тези от вас, които следят моята борба със списание Едно за публикация. Последните ми две неща за месечния им конкурс за къс разказ по снимка (този път са без снимките, сами се сещайте):
за юлския брой (писано юни)

Перла де Куба

Събуди се в болницата без да знае как е попаднал там. Наоколо неудържимо смърдеше на риванол и дезинфектанти. Упойката започна да отпуска погледа му и той се огледа. До средата на гърдите беше покрит с мръсен жълтеникав чаршаф. Не усещаше тялото си под него. Рязко го отметна. Лепкава тъмнина затвори очите му.

Никой не знаеше истинското му име. Наричаха го Еко. От малък обикаляше по контейнерите и събираше кашони и всякакъв друг хартишляк, който изровеше и ги предаваше в пунктовете за рециклиране. Приятелите му се подиграваха, че някой ден може да стане еколог. Така му излезе прякорът.

Беше израснал по интернатите. Майка му го остави в първия, когато беше на 5. Помнеше я. Тя беше циганка, млада, красива и енергична. Проституираше на Околовръстното. Говореше се, че баща му е кубинец. Минавал на гастрол с танцовата си трупа през София, двуседмична любов с майка му и после си хванал пътя.

Еко имаше голям и дебел чеп. Наследство от баща му (може би). Беше добър любовник и жените го харесваха и търсеха. Но едно не излизаше от ума му. Преди известно време някой му беше разказал за перлите, които най-яките мъжкари в Куба си поставяли в главичката на пениса и това карало жените да вият от удоволствие. Те не били истински перли, а най-обикновени стоманени сачми. Правел се малък разрез в кожата близо до главичката и оттам се вкарвали.

Повече от два месеца бяха минали откакто Еко си беше поставил перлата, но раната му още не беше зараснала, болеше го все повече и не помнеше от кога не беше пикал нормално. Беше излязъл с приятели извън града. Състезаваха се със самоделни безмоторни бъгита по един изоставен път. Залагаха малки суми.

Едва седеше. Слабините му горяха, чак му се повдигаше от болка. Някаква мацка с ултраминиатюрни панталонки даде старт. Това беше последното, което помнеше.

Беше напълно обезумял. Изтръгна системите, които бяха забити във вените му, намъкна някакъв панталон, който намери на съседното легло и изчезна от болницата, влачейки след себе си катетър.

Същата вечер в централната новинарска емисия съобщиха: „Днес в пътен инцидент предизвикан от самоделно безмоторно бъги, млад мъж отне живота си. Няколко часа по-рано в Пирогов е извършена ампутация на пениса му в следствие на много тежка инфекция...”.




и за августския брой (писано днес)

Двулинейно

Това е границата между крехката ти осъзнатост и турбоеректиралото ти самочувствие - две линии.

Две линии върху грандоманския дисплей на айфона и на конвърските ти им израстват крила, преодоляваш километрични разстояния за секунда, катериш планини, преплуваш реки; енергията ти е бездънна; нощта става ден, денят – нощ, а ти нямаш нужда от сън, защото управляваш света.

Двете успоредни те хвърлят в тълпата на супер якия концерт в крайморски град, където точно срещу теб подскача сферичната плът образувана от циците на съученичката ти Ваня, а ти с чикиджийски поглед се опитваш да премериш дали лявата е по-голяма от дясната.

Чуваш как расте косата ти, пукотът на клепачите при всяко мигане; ти си супергерой със свръх сензитивност. Някаква Калинка (или както там й е името, всъщност на кого му пука) е налазила ухото ти и безмилостно го ближе.

Гърбът ти меко се обляга на земята и се прелива в гъдела на тревата под него. Прегърнал си сам себе си в постдвулинейната сънливост. Всеки друг ти е ненужен. Не помниш вече днес дали летя с делтапланер или плува по гръб сред водорасли, дали не набра цяла кофа боровинки или изчука съученичката си Ваня по време на супер якия концерт.

Точно сега всичко ти е без значение, а също тъй ти е най-значещо. Усещаш сърдечния пулс в пръстите на краката си. И всичко това под черния и гладък похлупак на небето, с разхвърляни по него лъснати звезди. Насочваш срещу тях кредитна карта и с отработен диригентски замах ги строяваш. В две линии.


Няма коментари:

Публикуване на коментар