Усилие за разговор между две души

Говори ми. Поеми ръката ми. Какво си ти сега?

Ще ти кажа всичко. Нищо не ще скрия.

Бях на три години и едно дете прочете приказка,

в която зайчето умираше и аз пълзях под стола;

зайче розово; на моя ден рожден, свещта

опари пръста ми и пожелаха ми да съм щастлива.

О, научи се да ме опознаваш. Аз не съм щастлива.

Ще съм искрена:

сега мечтая за воали бели сред небе от музика,

подобно рогове, ечащи в радост, и подобно птици,

кацнали около мен.

Имаше един, когото аз обичах, който искаше 

да бъдем заедно.

Говори ми. Приеми ръката ми. Какво си ти сега?

Деветгодишна аз бях дяволски чувствителна,

променлива; и леля ми вдовица свиреше Шопен,

аз опирах чело о дървото нарисувано и плачех.

Сега искам да съм с теб. Искам

да съединя минутите на мойте дни, все някак,

с твойте дни.

Не съм щастлива. Ще съм искрена:

Аз обичах лампите вечерни в ъгъла,

спокойните стихотворения.

Имаше и страх в живота ми. Понякога аз мисля

върху трагедията, истинското съществуване.

Приеми ръката ми. И затвори в юмрука си духа ми. Ти,

какво си ти сега?

На четиринайсет години аз мечтаех за самоубийство

и спряла пред висок прозорец срещу залеза, стремях се

към смъртта:

ако светлината там не бе покрила облаците

и полето с красота,

ако светлината не променяше така деня, бих скочила.

Нещастна съм. Самотна съм. Поговори ми.

Ще бъда искрена. Той, вярвам го, не ме е никога обичал.

Обичаше горещи плажове и устните на пяната,

които се издигат по вълните, той обичаше кръженето на

чайките;

говореше ми весело: обичам ви. О, научи се да

ме опознаваш.

Какво си ти сега? да можехме да се докоснем,

ако двете наши разделени същества успееха

да се уловят като играчки... Вчера

аз вървях по улица изпълнена от хора

и никой не ми каза дума, утринта блестеше.

Вървяха всички мълчаливи... Приеми ръката ми.

Поговори ми. 

Мюриъл Рюкайзър