Autumn sonata

Play. След дълга пауза. Или не чак толкова. И по-дълги са ми се случвали. А последното ми изчезване беше за ъпгрейд. Връщам се по-мирна, вече намерила търсеното. Откривам новия сезон!

Наесен ми е най-любовно, най-щастливо, най-тихо. Наесен ми е най. Всяка есен е различна, липса на повтаряемост има в този сезон, а уж е ежегодно събитие.

Тази година е време да си припомним Ингрид Бергман, да послушаме Шопен докато пием вино със синьо сирене, да съберем отново литературния клуб и да спечелим Новелова награда. Да проверим как е джазът в 3 уши, да започнем да правим йога и да се научим да въртим обръч. Да не пропушим отново, но пък да ни се случи нещо Любовно и Голямо. Да помним сънищата си, да пием топло кафе в Стрийта (хайде някой да измисли ново място, обаче пак толко да е уютно). И да пишем, пишем, пишем. Разкази, романи, новели, хайку, сценарии - все за първа награда. Нов сериал да погледаме, United States of Tara, Еми носител, Диабло Коди да му е сценарист. И много цвят да има. И звук. Защото е есен и ми е най.

Ако четете и ви е крайно неразбираемо, то значи сме напълно непознати. Но това е съвсем поправимо. Защото за себе си ви разказвам. Ако четете и ви е напълно алогичен разказът, значи сте объркали блога, но сте свободни да си тръгнете, щом ви е непоносимо.

На напускащите пожелавам хубава есен. А за тези, които ще се включат в програмата...