Новото предложение за Едно

Любовта на воайора

„Погледни към мен, погледни към мен...” шептят мислите ми на твоите. Но ти оставаш константна в своя балконен стоп кадър. Заскреженото ти тяло дори не потрепва от мен. А по гърба ми пробягват бодливи тръпки. Причинила си ги ти. Без да знаеш дори.

Вкопчила поглед в железобетонния пейзаж, прекарваш дните си така. Понякога се взираш и нощем. Виждам в тъмнината розовия найлонов комбинезон как сънено е прегърнал гърдите ти, плъзнал се е по корема и е полепнал по бедрата ти.

Чакаш го, очакваш. Прибираше се винаги при теб. Надвечер безпогрешно разпознаваше изморените му асфалтови стъпки да приближават и излизаше на малкия балкон, за да проследиш с поглед как тялото му стопява последните метри към вашия дом. Сърдечният ти мускул завибрирваше до скъсване, ударите му се блъскаха в панелните стени и се мултиплицираха. Докато асансьорът - скрил в гърдите си Него - пропълзяваше единайсетте етажа до теб, любовните звуци сякаш не на едно, а на сто сърца оркестрираха в тясната кухня.

Безмилостният ти профил заслепява обектива ми. Снимам те наум. Този следобед си възхитително съсредоточена, не дишаш почти. Красива в новата си памучна рокля. Грижливо събирам файловете с теб, съхранявам ги на ментален носител.

Ти не ме подозираш. Не знаеш дори, че прозорецът ми съществува. Искам някой ден да те погледам в анфас.

А той продължава да закъснява. С три месеца вече.

Погледни към мен, за малко само погледни. И аз ще ти кажа. Той няма да се върне. Прекрати насилствената си пареза. Асфалтовите му стъпки радват вече друг балкон. По кура му малиново блести чуждото червило. На него там му е добре. Има ново щастие. А ти се влачиш по черва.

Погледни към мен, погледни към мен! И аз ще те обичам безболезнено...