Коледното писмо на Ирис

Мили Дядо Коледа,

моля те прости ми! За това, че престанах да вярвам в теб. И да ти пиша също. Биваше ей тъй от любезност да ти драсвам по някой ред. Поне по празниците. Много ти се ядосах като разбрах, че не ти ми оставяш подаръците под елхата и от проклетия те изтрих от мейл листа си. 

Тази година особено ми липсваш. Разправят, че си добър старец. И изпълняваш желания...

Мили Дядо Коледа,

много ти се моля, нека пак да вярвам в теб! Искам пак да ми е вълшебно и празнично камбанено! Не знам дали много съм слушала (всъщност валидно ли е още това условие?), но имах ужасно шибана година. Затова намини през моя дом в коледната нощ, ако не съм заслужила за подарък, то поне да пием по едно. Снежанка и джуджетата и те са поканени. Много ми липсвате! Чакам ви безтърпеливо!

Целувки,

Ирис Хереси

23.06.2008

Празна съм. Едно ми е такова кухо отвътре. И задушаващо. Особено през деня. Тогава дори и мислите ми ме напускат. Лежа безмислена в леглото. Тотално изпразнена от съдържание.

Шляят се по улиците. Мислите ми. Завръщат се нощем, когато стане време за сън. Нахлуват гладни и озверели. Обладават мозъка ми. Насилват го. Изпразват се между полукълбата му. Не мога да ги спра. Съмва се. Избягват задоволени навън.

Вече половин година откакто не съм спала. А някога имах красиви сънища. Боядисани в блестящи цветове. Сънувах розов въздух, музика, смях, козуначени устни, небе с вкус на захарен памук. Изгубих ги. Сънищата и цветовете.

Сега съм безцветна и недоспала. Малтретирана ежедневно от депресия, изнасилвана нощем от мислите си.

14.06.2008

Надвечер. Докато светлината в стаята се смалява и потъмнява...

Как така един ден срещаш някой и останалите престават да  съществуват? А този някой се превръща във всичко за теб? Просто. Без обяснение.

Къде тогава е моят някой? Защо се бави толкова? Да не би по пътя към мен да е срещнал някой, когото по погрешка да е разпознал като свой и аз да съм престанала да съществувам за него? Това би било ужасно тъжно...

06.06.2008

Мъжът на мъжете. Специалният. Избранникът. The One. Както щете го наричайте. Да ограничиш избора си до един мъж. Звучи като да имаш само един чифт обувки, които да са подходящи за всякакъв повод. Има ли такива? Възможно ли е да има мъж, който да отива на всички тоалети в гардероба ми?

Преди няколко дни си говорих с една приятелка на скайп. Татяна. Тя живее  в Прага (защото е най-любимият й град). Скоро се връща тук за ваканцията. Споделих й, че съм притеснена за това как ще изляза от болницата след операцията. А тя "Не знам как, но знам с какво. С жълти обувки!". Купила ми е жълти обувки за подарък. Това беше най-окуражителната реплика, която някога съм чувала!

Напоследък ме боли. И вдигам температура. Не мога да спя. Въртя се по цяла нощ. Посивяла съм от безсъние. В рдките случаи, когато успявам да заспя сънувам ужасни и странни сънища.

Страхувам се. От белия лист. Стои голям и празен на пода в стаята ми. Така вече цяла седмица. Имам историята. В главата ми е. Но се е запънала нещо и не ще да излиза оттам. Няма време. Трябва да я разпиша. Утре ми е последният срок да я представя. Да заявя себе си пред онзи малинов преподавател. Как да вземеш насериозно човек, чиято фамилия е прилагателно?

04.06.2008 (Про)падане

Казват, че любовта прилича на домино: първият път, когато се влюбим, въвлича всички останали падания.

Моето първо падане. Бях на 13. 8 години лежах на земята в несвяст от него. Някъде по средата на този кома период се престраших да го информирам. Не очаквах нищо. Исках просто да знае. За да може понякога, когато е тъжен, разочарован, самотен да се сеща, че има едно сърце, което дава всеки свой удар за него. И това да го усмихва.

"Аз съм влюбена в теб". Бях застанала зад гърба му. Наблюдавах лицето му в огледалото над мивката. Миеше си ръцете. Вдигна поглед и пресрещна моя.

"Сърцето ми принадлежи на друга". Падане. Първото. Мислех си, че то ще е най-тежкото. Мислех, че от плач ще се дехидратирам и ще умра. Сгреших. Оживях. И се оказа, че всяко следващо падане боли повече от предишното и се лекува по-дълго. Може би заради стари травми...

П.П.С: Отдавна ми е ръждясала тази първа любов. Но посвещавам това на тогавашния ТОЙ. На П.

03.06.2008

Има хора, на които трябва да им бъде забранено да стават родители. Със закон. Когато двама души решат да бъдат семейство, трябва да минават през комисия. Да измислят някакви тестове, които, ако не издържат, да им бият печат "Забранено да бъде родител" на челото. Струва ми се, така през следващите 30 години ще се редуцира броят на нещастните комплексирани мъже и жени на средна възраст...Пък може и да не се случи така. Но да го приемат за всеки случай тоя "Закон за защита на децата от некадърни и неспособни родители" (ЗЗДННР)

02.06.2008

Мина Денят на детето. Никой не ме хвана за ръка. Никой не ме заведе в парка да пояздя пони. Нямаше торта в сладкарница "Приказка". На цирк никога не съм ходила. Не беше вчера денят, в който ще се промени това положение.

Днес нямам мисли. Изостанаха след мен. Някъде по пътя. Усещането е безнадеждно, безпарично, безизходно, безкомпромисно. Просто без-усещане...