Timeless

Една щура метафизична теория (или теорема?) е заровила напоследък теоретичните си (или теоремични) пръсти в мекичките ми мозъчни полукълбета и си играе мъркайки с тях. Концентрацията ми от учебника по история на изкуството се преориентира и полепва по нея. И ми шепне, шепне тази метафизика: времето не съществува; животът няма начало и край; всеки край е начало и всяко начало е край, следователно тези тъй противоположни понятия имат единна природа, бележат едно и също нещо - промяна; раждането и смъртта са само промяна в състоянието на енергийното тяло, което пък никога не престава да съществува, защото, както знаем от физиката, нищо в природата не се губи и още, и още, и още... И в крайна сметка излиза, че сме безвременни, вечни същества сме. Яни, Ивета, сестра ми, съседът от деветия етаж, аз. Най-вече аз. Всички. И получаваме толкова шансове да вземем правилните решения, колкото сами си дадем. Сами решаваме кога и къде да се родим, избираме родителите си, можем да сбъдваме и най-лудите си идеи и мечти. Трябва единствено да преодолеем ограниченията на възприятийните си настройки и да обичаме. Защото любовта всъщност била универсалната (да се разбира вселенска) и абсолютна енергийна сила. Абе, много информация, много чудо. И все пак всичко това ми звучи толкова логично и очевидно, сякаш винаги е било.

В момента съм към края на промяна. Не толкова рязка като да се раждам или умирам. Усещането е по-скоро като да знам, че съм на правилния път, по който събирам изгубения си Аз и ставам цяла. И всичко е толкова спокойно и уютно, сякаш се прибирам у дома. Днес звуча така: